Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
— Да започнем с основните неща. Ще ми кажете ли на колко сте години?
— Тридесет и две.
— И сте били детектив в балтиморската полиция?
— Точно така.
— Женен ли сте?
— Разведен.
— Случва се и на най-добрите от нас. Деца?
— Не.
— В Балтимор ли сте роден?
— Прекарал съм там целия си живот с изключение на последните три седмици.
— И защо детектив от Балтимор става началник на полицията в Лунаси, Аляска?
— Наеха ме.
Лицето на Макс си остана приветливо и тонът му не се промени.
— Но все пак е трябвало да се кандидатирате.
— Исках промяна. — Ново начало. Последен шанс.
— Някои хора биха могли да нарекат това доста драматична промяна.
— Ако търсиш нещо различно от обичайното, защо да не е много по-различно? Хареса ми описанието на работата, на града. Имам възможност да върша нещо познато, но в различна обстановка, в друг ритъм.
— Току-що говорихме за полицейската рубрика. Това едва ли може да се сравни с онова, с което сте свикнали. Не се ли боите, че ще се отегчите, след като сменяте ритъма и мащабите на големия град с общност, в която живеят по-малко от седемстотин жители?
Внимавай, помисли си Нейт. Не беше ли седял тук допреди малко, отегчен до смърт? Или депресиран? Трудно беше да се открие разликата. Имаше моменти, в които не беше сигурен, че изобщо има разлика, тъй като и двете състояния го караха да се чувства ужасно ненужен.
— Балтимор не е от най-големите градове. Но фактът е, че през по-голямата част от времето работата е доста анонимна. Полицаите си приличат, случаите се трупат един след друг.
И никога не можеш да приключиш всичките, помисли си Нейт. Колкото и часове да им отделиш, не можеш да приключиш всички и в крайна сметка се ограничаваш само с ясните и новите случаи.
— Ако някой се обади тук — продължи, — този човек знае, че или аз, или някой от двамата заместници, ще отиде да поговори с него, да му помогне да разреши проблема си. След известно време ще знам кой има нужда от помощ, когато се обажда. Няма да бъде просто име в папката, а човек, когото познавам. Мисля, че това ще добави още едно ниво на удовлетворение към работата, която върша.
Изненада го, че беше казал самата истина, макар досега да не я беше осъзнал напълно.
— Ловувате ли?
— Не.
— Ходите ли на риба?
— Засега не.
Макс стисна устни.
— Хокей? Ски? Планинско катерене?
— Не. Питър ме учи да се движа със снегоходките. Казва, че ще ми свърши работа.
— Прав е. Ами хобита, развлечения за свободното време, интереси?
Работата не му беше оставяла достатъчно време. Или по-скоро, поправи се Нейт, той беше позволил на работата да погълне цялото му време. Не беше ли това причината Рейчъл да си потърси друг?
— Засега не знам към какво ще се ориентирам. Нека първо да видим какво ще стане със снегоходките. А вие как се оказахте тук?
— Аз ли?
— Бих искал да знам нещо за човека, който задава въпросите.
— Справедливо е — съгласи се Макс. — През 60-те години учех в Бъркли. Секс, наркотици и рокендрол. Влюбих се в една жена — както винаги става — и отпътувахме на север. Прекарахме известно време в Сиатъл. Там се срещнах с един човек, който се занимаваше с алпинизъм. И аз се запалих. С жената продължихме да мигрираме на север. Бяхме вегетарианци, интелектуалци и хора, които мразят институциите.
Той се усмихна — пълен и оплешивяващ мъж на средна възраст, който сякаш се забавляваше от мисълта какъв е бил някога и какъв е сега.
— Тя искаше да рисува, а аз — да пиша романи, които изваждат наяве скритата същност на човека. Оженихме се, което провали всичко. Тя се върна в Сиатъл, а аз се озовах тук.
— И издавате вестник, вместо да пишете романи.
— Все още работя по онези романи. — Той вече не се усмихваше, изглеждаше сдържан и малко разстроен. — От време на време ги изваждам. Слаби са, но продължавам да работя по тях. Още не ям месо и съм природозащитник, което дразни много хора. Запознах се с Кари преди около петнадесет години. Оженихме се. — Усмивката му се върна. — Този път изглежда се получи.
— Деца имате ли?
— Момче и момиче. На десет и дванадесет. А сега да се върнем на вас. Работили сте в балтиморската полиция единадесет години. Когато говорих с лейтенант Фостър…
— Говорили сте с моя лейтенант?
— Бившият. Той ми разказа нещичко за вас. Описа ви като задълбочен и упорит полицай, който приключва успешно случаите си и работи добре под напрежение. Не че не бихме искали нашият полицейски началник да притежава такива качества, но определено сте прекалено квалифициран за тази работа.