Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Тя бе толкова жива. Почти чувстваше пулса й през върховете на пръстите си. През нея струеше енергия, подклаждана от страст, и го оставяше замаян и отчаян. Никоя друга никога не бе събуждала в него тази комбинация от желания и усещания.
Никой никога не я бе карал да се чувства така. Никой. Това я ужасяваше. Това я радваше. Бе лесно, почти прекалено лесно да забрави нравилата, които бе наложила за техните отношения, причините за тях и гнева, който той бе разпалил в нея преди малко. Съществуваше само сега и начинът, по който тялото й усещаше хиляди малки експлозии навсякъде, където я докосваше, навсякъде, където й се искаше Коуди да продължава да я докосва. Изохка от смутено удоволствие и се намести така, че да предложи повече.
Зад тях телефонът започна да звъни. Не му обърнаха внимание. Слушаха ударите на сърцата си.
Коуди спря достатъчно задълго, за да зарови лице в косите й, и затаи дъх. Още едно първо нещо, помисли той. Не можеше да се сети друга жена да го бе оставяла без дъх.
Задържа я на една ръка разстояние, за да се вгледа в лицето й. Очите й бяха големи, замъглени и много зелени. Коуди реши, че Абра изглежда точно толкова потресена, колкото той се чувстваше. Ако сега се отдадяха на импулса, вече разклатените основи на отношенията им щяха да се сринат.
— По-добре да поговорим.
Тя кимна, потъна във фотьойла и се запита дали силата някога щеше да се върне в краката й.
— Добре.
Коуди се обърна към бара и наля още вино в чашата й. Ръката му не бе стабилна. Чудеше се дали по-късно ще намери сили да се посмее над това. Подаде й чашата, взе и своята и седна срещу нея.
Тогава Абра го погледна, както бе отказвала да го погледне преди. Косата му бе разрошена от бързото каране в откритата кола. Часовете, прекарани на слънце, я бяха изпъстрили със светли кичури и бяха засилили тена му. Ала въпреки това сега не й приличаше на ленив летовник. Около него имаше усещане за движение, дори когато бе седнал — сдържан, овладян, но винаги готов. Имаше я и енергията, и силата, която бе изпитала лично. Ако отново кръстосаха шпаги, когато той бе в такова настроение, тя щеше да загуби.
Абра пое дълбоко въздух и отпи.
— Искаше да говорим.
Коуди се засмя. Това му помогна да разсее част от напрежението си.
— Да. Това беше идеята.
— Не ми харесва, че така ме довлече тук.
Той се облегна назад, ала откри, че не му бе толкова лесно да се отпусне, както преди.
— Щеше ли да дойдеш, ако те бях помолил любезно?
Устните й за миг трепнаха.
— Не. Но това не ти дава правото като някой кроманьонец да ме влачиш за косата.
В момента идеята да влачи Абра за косата в пещерата изглеждаше доста привлекателно. Ала тя бе права.
— Това не е обичайният ми стил. Искаш ли извинение?
— Мисля, че вече сме си разменили достатъчно извинения. Ти искаше да говорим. — Абра помисли, че вече бе върху по-здрава почва. — След като така или иначе съм тук, ще поговорим.
— Изглеждаш страхотно в гащеризон, Червенокоске.
Тя тръсна глава и понечи да стане.
— Ако това е всичко…
Но Коуди вдигна ръка да я спре.
— Мисля, че би било справедливо да се каже, че плановете ни да поддържаме личните си отношения безлични се провалиха.
Абра се вгледа във виното в чашата си. Фактите си бяха факти, а тя не бе човек, който ще ги заобикаля.
— Предполагам, че е справедливо.
Не изглеждаше много във възторг от това признание, помисли той и затърси кибрит. Почти изруга, ядосан на собствената си непохватност. Дори когато вдъхна дима в дробовете си, единственият вкус, който усещаше, бе нейният.
— Е, и къде отиваме оттук нататък?
Абра вдигна поглед. Очите й бяха отново спокойни, спокойни и прями. Каквито и страхове да бушуваха в нея, те бяха старателно овладени.
— Ти изглежда имаш всички отговори.
— Абра… — Коуди се спря. Знаеше, че до нищо добро нямаше да доведе, ако отново излезеше извън нерви или ако поискаше от нея повече, отколкото бе готова да даде. — Ти искаш да запазваш нещата прости. — Отпи от виното си. — Аз имам ли това право?
Прости ли, помисли тя трескаво. Нещата никога вече нямаше да бъдат прости. Пръстите й се стегнаха около столчето на чашата и Абра с усилие на волята ги отпусна. Той изглеждаше толкова овладян.
— Да. Не мога да си представя, че който и да било от нас има време за усложнения на този етап от живота си.
Усложнения. Коуди едва се сдържа да не скочи от стола и да я грабне, за да й покаже колко сложни бяха станали вече нещата. Тя изглеждаше толкова спокойна.
— Тогава да се обърнем към фактите. Факт номер едно, аз те искам. — Видя как в очите й проблесна нещо — страст, страх, надежда. — Факт номер две, ти ме искаш. — Спря за миг да изгаси цигарата си. — Сега, ако вземем тези два факта и добавим информацията, че не сме деца, че и двамата сме отговорни възрастни хора, достатъчно умни, за да се справим и интелектуално, и емоционално с една връзка, можем да стигнем до съвсем прост отговор, както би казала ти.