Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Ако Абра бе доволна от себе си, той изпитваше все по-силно неудовлетворение и чувство на безпомощност. Искаше да я докосва — да допре пръст до бузата й, длан до косите й. Знаеше, че ако направи дори толкова плах опит, тънката нишка между тях ще се скъса. Отново и отново си казваше да се оттегли напълно, да сложи край на техните платонически вечери. Но не можеше. Да я вижда, да прекарва време с нея се бе превърнало в навик, прекалено силен, за да го разруши.
И все пак започваше да мисли, че който бе казал „по-добре малко, отколкото нищо“, не е знаел какво значи истински глад.
Опряла ръце на кръста си, Абра гледаше как екипът от инженери и механици работи върху механизма на плъзгащия се покрив. Рамката за стъклото бе завършена, а самото стъкло щеше да бъде монтирано в края на седмицата. Слънцето безжалостно напичаше изравнения бетон, докато тя се суетеше като квачка.
— Скъпа!
— Мамо? — Абра, раздразнена, че я бяха откъснали от работата й, успя да изглади намръщеното си изражение в усмивка. — Какво правиш тук?
— Ти толкова говориш за това място, та помислих, че е време да дойда да го видя. — Тя накриви наперено каската си. — Уговорих господин Блекърмен да ми даде мъничко по-дълга обедна почивка. — Хвана дъщеря си за ръка. — Абра, това място е невероятно. Разбира се, аз не разбирам нищо от тези работи, а всичките онези неща ей там приличат на наколни жилища насред кално блато.
— Това са бунгалата.
— Каквито ще да са. Обаче тази голяма сграда, която видях, когато идвах… Невероятна. Прилича на замък от двайсет и четвърти век.
— Това май напълно я описва.
— Никога не съм виждала такова нещо. Толкова очарователно, толкова величествено. Точно както винаги съм си представяла пустинята.
Абра погледна към майка си.
— Наистина ли?
— О, да. Да ти кажа, когато за пръв път го видях, направо не можех да повярвам, че моето момиченце участва в нещо толкова… Велико. — Тя засия, докато оглеждаше празния басейн, вече покрит с мозаични плочки. Не пропусна и загорелите мускулести рамене на работниците. — Ами че то е във формата на полумесец. Колко умно измислено. Всичко заоблено и извито, нали? Действа отпускащо, точно каквото трябва за един курорт, не мислиш ли?
— Предполагам — смотолеви Абра. Не й се искаше да признае, че самата тя започва да вижда красотата му.
— Какво ще има там горе?
Абра отново се намръщи и погледна през покрива към жестокото синьо небе.
— Стъкло, подвижно стъкло. Ще бъде оцветено, за да филтрира слънчевата светлина. Когато се отвори, двата панела ще се разделят и ще се плъзгат в извивката на стената.
— Чудесно. Бих искала да го видя, когато е завършено. Имаш ли време да ме разведеш наоколо, или просто да пообиколя?
— Точно в момента не мога да мръдна. Ако можеш да…
— О, виж, твоят архитект. — Джеси машинално приглади полата си. Вече бе забелязала по-ниския и по-пълен мъж, който вървеше до Коуди. — А кой е този изискан човек с твоя възлюблен?
— Той не ми е възлюблен. — Абра бързо се огледа, за да се увери, че никой не бе чул. — Нямам възлюблен и не ми трябва.
— Точно затова се тревожа за теб, миличка.
Търпение, каза си Абра. Щеше да бъде търпелива.
— Коуди Джонсън е мой колега.
— Както кажеш, скъпа. Но кой е този с него?
— Това е господин Барлоу. Курортът е негов.
— Наистина ли? — Джеси вече се усмихваше на Коуди и му протягаше и двете си ръце. — Здравейте отново. Точно казвах на Абра колко ми харесва вашият проект. Сигурна съм, че това ще бъде най-красивият курорт в целия щат.
— Благодаря ви. Уилям Барлоу, това е майката на Абра, Джеси Питърс.
— Майка? — Рунтавите вежди на Барлоу се вдигнаха. Той вече се бе опитал да глътне корема си и не бе успял. — Не знаех, че Абра е само на шестнайсет години.
Джеси се засмя доволно.
— Надявам се да нямате нищо против, че така оглеждам, господин Барлоу. Умирах си да видя какво работи Абра толкова дълго и упорито. Сега като го видях, съм сигурна, че си струва.
— Ние сме много доволни от работата на Абра. Можете да се гордеете с нея.
— Винаги съм се гордяла с Абра. — Миглите й изпърхаха. — Но кажете ми, господин Барлоу, как изобщо си помислихте да построите курорт тук, че и толкова красив?
— Дълга история.
— О… — Джеси погледна със съжаление към Абра. — Е, знам, че преча на всички да работят. Надявах се Абра да ме поразведе наоколо, ала това ще трябва да почака.