Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Намръщи се на часовника си и се зачуди защо, по дяволите, тя не си беше вкъщи, и в този момент се разнесе сигналът за запис.
— Здрасти. Добре звучиш, Червенокоске, ала бих предпочел да говоря лично с теб. Слушай, ако се прибереш преди седем, обади ми се в хотела. Аз… Ъ-ъ-ъ… Мразя тези проклети неща. Не се сърди, обаче ми липсваше. Много. Прибери се вкъщи, а?
Затвори неудовлетворен и завъртя друг номер. Гласът, който отговори, бе женски и истински.
— Здрасти, Джак. Коуди се обажда.
— Здравей, Коуди. Взе ли ми това, което исках за Долината на паметниците?
— И аз се радвам да те чуя, Джак.
— Извинявай — засмя се тя и смени тона: — Коуди, как си, по дяволите? Страхотно е, че се обаждаш.
— Благодаря. Между другото, изпратил съм ти около пет кила брошури, снимки, сувенирни книги и най-разнообразна историческа информация за Аризона.
— Живота си давам за теб. Стигнала съм до средата с редакцията на „Беззаконен“ и ми трябваше повече информация. Много ти благодаря.
— Винаги на твоите услуги. Обичам да съм гъст с прочут писател.
— Още не съм прочута. Дай ми още няколко месеца. Историческият роман няма да излезе преди май. Как е Аризона?
— Чудесна е, но точно в момента съм в Сан Диего.
— Сан Диего? — Той чу тропането на съдове и си я представи в кухнята, творяща някакво екзотично блюдо.
— О, вярно. Забравих. Коуди… Дали можеш да ми вземеш малко…
— Дай ми малко почивка, Джаки. Надебеля ли вече? — Почти я видя как плъзга ръка по растящия си корем.
— Натам вървя. Нейтън миналата седмица дойде с мен на контролния преглед и чу пулса на бебето. — Тя се засмя.
— Оттогава не е същият.
— Той там ли е?
— Изпусна го за минутка. Просто поисках пресен копър за вечерята, а Нейтън си е втълпил, че бебето ще се умори, ако аз изляза да го купя, затова отиде сам.
— Той не би различил копър от глухарчета.
— Знам. — В тази единствена дума прозвуча толкова любов. — Не е ли чудесен? Ти кога се връщаш?
— Не знам. Аз… Обмислям дали да не остана, докато строежът завърши.
— Наистина ли? — Джаки замълча за момент. — Коуди, правилно ли усещам, че целта ти не е само творческият надзор?
Той се поколеба. Глупаво, помисли си. Не се бе обадил да обсъжда здравния център на курорта или някакъв друг строеж. Бе се обадил да поговори с приятел.
— Има една жена.
— Не! Само една ли?
Коуди се усмихна.
— Само една.
— Звучи сериозно.
— Би могло да бъде.
Тъй като го познаваше, Джаки прозря отвъд веселия му тон.
— Кога ще ме запознаеш с нея? Нали знаеш, да я подложа на кръстосан разпит, да я проуча, да я разнищя. И тя ли е архитект? Чакай, знам. Сигурно е завършваща студентка, която си изкарва хляба като сервитьорка в коктейл-бар.
— Инженер е.
Минаха няколко секунди, преди Джаки да успее да преговори.
— Шегуваш ли се? Ти мразиш инженерите дори повече от Нейтън. Господи, това трябва да е любов.
— Или любов, или слънчев удар. Слушай, Джак, исках да кажа на Нейтън, че оправих нещата тук и се прибирам във Финикс.
— Ще му предам. Щастлив ли си, Коуди?
Той замълча за момент, открил, че на този въпрос не можеше да отговори с да или не.
— Ще зависи от инженера. Ще ти кажа направо. Луд съм по нея, ала тя се дърпа.
— Ако те тормози, ще долетя и ще й счупя логаритмичната линийка.
— Благодаря. Това трябва да я вкара в пътя. Ще ти се обаждам.
— Да не забравиш. Късмет, Коуди.
Когато Абра се върна, бе почти девет. Бе прекарала една дълга приятна вечеря на приказки с майка си. Такива неща винаги я оставяха с две настроения. Първото бе удоволствие, чисто и просто. Джеси бе чудесна компаньонка, забавна, абсурдна и ненатоварваща. Никой не можеше да бъде по-добър приятел от нея.
Другото бе тревога. Същите тези качества правеха от Джеси това, което беше — волна душа, жена, която прелиташе от мъж на мъж, без синини от падането. Най-новият й партньор бе Уилям Уолтън Барлоу — или, както бе казал на майка му да го нарича, Уили.
Джеси цяла вечер говори за него — колко бил сладък, колко умен, колко чаровен, колко внимателен. Абра познаваше признаците. Джеси Уилсън Милтън Питърс пак щеше да загази.
Тя разтри врата си, хвърли настрани чантичката, събу си обувките и прекоси хола. Как можеше да поддържа професионално отношение към работата, ако майка й въртеше любов със собственика? Със смях прегледа писмата, които бе донесла със себе си, после захвърли и тях. Как можеше да поддържа същото това професионално отношение, ако самата тя въртеше любов с архитекта?