Сатанински строфи

Зини погали къдрещата се над ушите му коса.

— Понякога, когато мълчиш — промърмори тя, — когато не имитираш смешни гласове, не се правиш на велик и забравяш, че хората те наблюдават, ти изглеждаш просто празен. Знаеш ли? Празна плочка, никой вкъщи. Подлудява ме, понякога искам да те плесна. Да те нараня, за да се върнеш отново в живота. Но ми става и тъжно заради това. Какъв глупак, ти, голямата звезда, чието лице има неподходящия цвят за техните цветни телевизори, който трябва да пътува до страната на чернокожите с някаква евтина трупа и на всичко отгоре да играе ролята на писар, само за да участва. Те те подритват, а ти все още казваш, че ги обичаш, мръсен робски начин на мислене, кълна ти се, Чамча — тя сграбчи раменете му и го разтърси, яхнала го, забранените й гърди бяха на няколко инча от лицето му. — Салад баба, както и да се наричаш, за Бога, ела си у дома.

Неговият голям пробив, този, който скоро можеше да накара парите да изгубят значението си, започна на дребно: детска телевизия, нещо, наречено Шоуто на извънземните — малко от „Чудовищата“, малко от „Звездни войни“, малко „Улица Сезам“. Беше битова комедия за една група извънземни, състояща се от сладурчета до психопати, от животно до зеленчук, а също минерали, защото показваше една артистична космическа скала, която можеше да добива камъни от себе си и след това да регенерира навреме за епизода през следващата седмица; тази скала беше кръстена Пигмалион, а заради осакатеното чувство за хумор на продуцента на шоуто имаше и едно грубо, уригващо се същество, прилично на повръщащ кактус, което идваше от пустинна планета накрая на времето: това беше Матилда, Астрало-извънземната, имаше и три гротескни пневматични пеещи космически сирени, известни като извънземните Зърна, може би защото можеше да легнеш между тях, имаше и отбор от венериански хип-хопаджии, и драскачи на спрей-графити в метрото, и братя по душа, които наричаха себе си Извънземна нация, а под едно легло в космическия кораб, това беше главното място на действие в програмата, живееше Бъгси, гигантският торен бръмбар от Краб Небюла, който беше избягал от баща си, а в един аквариум можеше да се намери свръхинтелигентният гигантски морски охлюв, който обичаше китайска кухня, тук беше и Ридли, най-плашещият от обичайния състав, който приличаше на картина от Френсис Бейкън с уста, пълна със зъби, развяваща се на края на невидима шушулка, и който беше завладян от актрисата Сигърни Уийвър. Звездите на шоуто, неговите Кермит и мис Пити, бяха много модната двойка Максим и Мама Извънземна, облечени в дрехи, очертаващи тялото и със зашеметяващи фризури, които копнееха да бъдат — какво друго? — телевизионни герои. Това играеха Саладин Чамча и Мими Мамулян и сменяха гласовете с дрехите си, да не споменаваме косите, които можеха да преминават от мораво в цинобър между снимките, можеха да стоят диагонално на три фута над главите им или да изчезнат напълно; или своите черти и крайници, защото бяха способни да променят всичко, прехвърляха крака, ръце, носове, уши, очи и всяко прехвърляне извикваше различен акцент от техните легендарни протеинови гърла. Това, което направи шоуто хит, беше използването на най-новите компютърни изображения. Фонът беше изцяло симулиран: космически кораб, извънземни пейзажи, интергалактически зали за забавни игри; и актьорите също бяха обработвани от машини и трябваше да бъдат заравяни всеки ден по четири часа под най-новото в протезното гримиране, което — щом веднъж видеокомпютрите си бяха свършили работата — ги караше да приличат също на симулации. Максим Извънземният, космически плейбой, и Мама, непобеден галактически шампион по борба и всеобща кралица на спагетите, за една нощ се превърнаха в сензация. Позовани в най-гледаното време: Америка, Евровизия, света.