Обетована земя
- Автор: Паркър Робърт Б.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Обетована земя». Краткое содержание книги:
— Тя няма ли да изпадне в паника, когато се покажа с теб? — попита Сюзън. — Струва ми се, че наистина спомена нещо за „сам“.
— Ние няма да влезем заедно — отвърнах аз. — Когато я открия, ще й обясня коя си и ще те представя. Ти ходила ли си в плантацията преди?
Тя кимна.
— Е, добре, тогава ти просто ще тръгнеш по главната улица малко пред мен и ще се помотаеш, докато те извикам.
— Вечната женска участ — отвърна тя.
Аз изсумтях. Някакъв знак отляво сочеше шосето за плантацията Плимът и аз свърнах по него. Пътят се извиваше през някаква ливада към боровата гора. Зад боровете се показа място за паркиране на коли с будка за билети в единия му край. Паркирах колата, а Сюзън слезе и тръгна напред, купи билет и прекоси входа. Когато тя се загуби от погледа ми, аз излязох и направих същото като нея. Зад павилиона за билети имаше някаква недодялана сграда с магазин за подаръци, закусвалня и информационна служба. Аз продължих покрай нея и по меката алея между високите борове се запътих към самата плантация. Преди години прочетох голямата книга на Самюъл Елиът Морисън върху американската история, увлякох се и пропътувах Изтока през периода на колониалните реставрации. Уилямсбърг е най-смайващият, а Стърбридж е величествен, докато плантацията Плимът винаги е малко удоволствие.
Заобиколих кривата покрай административната сграда и съзрях къщата, изградена от груби тъмни греди, оградата от колове около малкия град и морето отвъд нея. Районът беше изцяло обграден с дървета и ако човек е наблюдателен, той не би могъл да забележи и следа от двайсети век. В случай че не си внимателен и погледнеш съвсем отблизо, ще видиш ресторанта на Бърт и нечий мотел по продължение на брега. И всеки път, когато идвах, аз успявах за миг да се върна назад към малката група от ревностни християни в американската пустош на седемнадесети век и да изпитам тяхното чувство на самота, нищожни, отдалечени и непоколебими в обширните гори.
Върху покрива на дървената къща различих Сюзън, която разглеждаше селото, скръстила ръце на парапета. Отново се залових за работа, изкачих се на хълма, подминах къщата и влязох в плантацията. Имаше една-единствена улица, тясна и набраздена, която се спускаше към океана. Къщи със сламени покриви от двете страни на пътя, зад тях градините с подправки, някакъв добитък и хора, облечени в колониални костюми. Много деца, много фотоапарати. Аз се спуснах бавно по хълма, давайки на Пам Шепърд предостатъчно време да ме забележи и да се убеди, че не ме следят. Изминах улицата по цялата й дължина и започнах да се връщам. Когато отминах къщата на Майлс Стандиш, Пам се показа на вратата с големи слънчеви очила и пристъпи до мен.
— Ти си сам.
— Не, с мен е една моя приятелка — важно беше да спомена, че е жена.
— Защо? — попита тя. Очите й бяха широко отворени и тъмни.
— Ти си в беда и вероятно тя би могла да помогне. Тя е първокласна жена. А аз имам впечатление, че напоследък ти не си падаш много по мъже.
— Мога ли да й се доверя?
— Да!
— Мога ли да ти вярвам?
— Да!
— Предполагам, че ти не би казал подобно нещо, ако то не е истина, нали?
Тя носеше избелели тъмносини панталони и комбо-яке върху смешна разноцветна тениска. И сега тя изглеждаше така безукорна и спретната, и свежа-от-душа-и-тоалетната-масичка, както и последния път, когато я видях.
— Не, не бих го направил. Хайде, ще те представя на моята приятелка, а после можем да отидем някъде и да поседнем, и вероятно, да пийнем или да закусим, или и двете и да поговорим за това, за което ти искаш.
Тя се огледа наоколо, като че ли искаше да се втурне в една от сламените къщи и да се скрие на тавана. После пое дълбоко въздух и каза:
— Добре, но не бива да ме виждат.
— Кой да те види?
— Всеки, всеки, който може да ме познае.
— Добре, ще вземем Сюзън и ще отидем на закътано място.
Аз тръгнах обратно по улицата към вратата на грубо построената къща, а близо до мен Пам Шепърд като че ли се опитваше да стои в сянката ми. Сюзън Силвърман ни посрещна до върха на хълма. Кимнах й и тя се усмихна.
— Пам Шепърд — казах. — Сюзън Силвърман.
Сюзън подаде ръката си и се засмя.
Пам Шепърд отвърна: „Здравейте“. Аз продължих:
— Хайде, ще се върнем при колата.
В колата Пам Шепърд заговори Сюзън.
— Сюзън, вие също ли сте детектив?
— Не, аз съм съветник при ръководството на висшето училище „Смитфийлд“ — отговори Сюзън.
— О, така ли? Трябва да е много интересно.
— Да — потвърди Сюзън. — Интересно е. Понякога е уморително като повечето неща, но на мен ми харесва.