Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Всичко това му се натрупа по такъв неоспорим начин, щото всичките му съмнения изчезнаха и тъй като отвътре не идваше никакъв шум, той помисли, че злосторниците не са там, и заключи: най-естествено е да влезе и да чака вътре.
Опита се да отвори. Вратата бе заключена, а това го накара да помисли със сигурност, че вътре няма никой.
Смело, без да има предвид възможността да го нападнат, той изкърти бравата и провря глава. Не видя никого. Видя инструменти, дъски. Няколко тенекии бензин, наредени една върху друга. С други думи, някаква ремонтна работилница, изоставена и превърната в склад за бензин.
Той блъсна по-силно. Раменете му преминаха. Продължи да блъска и внезапно почувства, че нещо с неимоверна сила го удари в гърдите. Това бе желязна ръчка, прикрепена за стената, която се отхвърляше от пружина с голяма сила, когато вратата се отвореше донякъде.
д’Енерис остана известно време задъхан, залитна да падне и така изгуби всякаква възможност да се защитава. За неговите противници това време бе достатъчно. Те наблюдаваха, скрити зад куповете тенекии с бензин, и въпреки че бяха само две жени и един старец, успяха да му завържат ръцете и краката, да му запушат устата, да го занесат до една желязна колонка и да го завържат за нея.
д’Енерис не бе се излъгал в своите предположения: имаше устроена засада против Арлет и той невнимателно пръв бе попаднал в нея. Позна Лоранс Мартин и майка Трианон. Старецът не беше куц, но като го разглеждаше по-внимателно, човек можеше да забележи как десният му крак се подгъваше слабо, а това му позволяваше при случай да увеличи подгъването и да създаде заблудата, че е куц. Този бе убиецът на общинския съветник.
Тримата съучастници не показваха никаква възбуда. Човек можеше да отгатне, че са свикнали да вършат най-лошото. Фактът, че са предотвратили непредвидената атака на д’Енерис, не бе за тях съвсем незначителен инцидент, който те не смятаха за победа.
Майка Трианон се наведе над него, разгледа го и след това отиде при Лоранс Мартин. Двете започнаха разговор, от който д’Енерис дочу само няколко фрази:
— Вярваш ли, че е действително същият онзи тип?
— Да, същият е, който ме проследи в дюкяна.
— Тогава това е Жан д’Енерис — прошепна Лоранс Мартин. — Един опасен за нас човек. Вероятно е бил с Бешу на тротоара на улица „Лафайет“. За щастие аз чух шума на стъпките му. Сигурно е имал среща с малката Масол.
— Какво искаш да правиш с него? — каза вехтошарката, сигурна, че д’Енерис не може да я чуе.
— Това е въпрос, по който не трябва да се спори — каза глухо Лоранс.
— Е?
— Толкова по-зле за него.
Двете жени се спогледаха. Суровото лице на Лоранс доби енергичен израз. Тя добави:
— А и защо се бърка в нашите работи? Най-напред в дюкяна ти… После на улица „Лафайет“ и най-сетне тук… Изглежда, че знае за нас много неща и ще ни издаде. Попитай татко!
Не беше нужно да се иска мнението на онзи, когото Лоранс Мартин наричаше татко. И най-строгите решения намираха в този твърде стар човек, със сурово изражение на лицето, угаснал поглед и набръчкана от старостта кожа, най-ревностен сподвижник. Като го гледаше как действа и започва необясними приготовления, д’Енерис схвана, че таткото веднага го бе осъдил на смърт и че щеше да го убие съвсем хладнокръвно, както бе сторил това с общинския съветник.
Вехтошарката, която не бързаше чак толкова, започна тихо да преговаря. Лоранс стана нетърпелива и каза грубо:
— Стига глупости! Ти винаги си била за полумерките. Това трябва да стане и ще стане. Той или ние.
— Можем да го задържим затворен.
— Ти си луда. Такъв тип.
— Тогава?… Как?…
— Както малката, не се ли сещаш?…
Лоранс се ослуша, после погледна навън през една дупка в стената.
— Ето я… В края на улицата… А сега всички по местата си.
И тримата млъкнаха. Д’Енерис виждаше лицата им и намираше, че те твърде много си приличат, най-вече по еднаквото решително изражение. Това бяха безспорно много дейни същества, с голяма инициативност. Д’Енерис никак не се съмняваше, че двете жени са сестри, а старецът, който най-много плашеше пленника, е техен баща. Той като че ли не живееше действителен живот, а по-скоро бе някакъв автомат, някакъв робот, който извършваше предварително заложени действия. Главата му бе продълговата и мускулите съвсем неподвижни. Изражението му не бе злобно, нито жестоко. Приличаше по-скоро на каменна статуя.