Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
В кафене „Рошамбо“ седна до Бешу, който наблюдаваше улицата през прозореца.
— Предполагам, че не си ме извикал за този, дето духа, нали? Бешу, който в подобни случаи си придаваше голяма важност и се впускаше в нескончаеми фрази, започна:
— Успоредно с моите издирвания…
— Я остави тия надути фрази, искам само факти.
— Значи, понеже дюкянът на майка Трианон продължаваше да се инати и да стои затворен…
— Един дюкян не може да се инати. Препоръчвам ти телефонния стил… Даже негърския.
— Значи дюкянът…
— Вече каза това.
— Ах! Досаждаш ми най-после.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да ти кажа, че този дюкян е бил нает от някаква госпожица Лоранс Мартин.
— Видя ли, че нямаше нужда да държиш речи? Вехтошарката ли е Лоранс Мартин?
— Не. Проверих при нотариуса. Лоранс Мартин е по-възрастна от петдесет години.
— Тогава тя трябва да е пренаела дюкяна или пък е оставила някого на мястото си.
— Точно така… Тя е оставила вехтошарката… Която според събраните от мене сведения трябва да е сестра на Лоранс Мартин…
— Къде живее?
— Невъзможно бе да узная. Договорът за наемането е отпреди двайсет години и посоченият в него адрес не е верен.
— Как си плаща наема?
— Чрез един много стар куп човек. Бях съвсем объркан, но тази сутрин щастието ми се усмихна.
— Толкова по-добре за тебе. Накъсо?
— Накъсо, тази сутрин научих в Префектурата, че някаква дама предлагала на Лекурсьо, общинския съветник, петдесет хиляди франка рушвет, ако измени заключението па един рапорт, който той се готвел незабавно да внесе. Господин Лекурсьо се радва на доста двояка репутация и за да се реабилитира от един скорошен скандал, незабавно предупредил полицията. Предаването на парите трябва да стане след малко в кантората, където господин Лекурсьо стои всеки ден на разположение на своите избиратели и която се намира отсреща. Двама агенти са скрити в съседна стая, откъдето ще констатират опита за подкуп.
— Жената казала ли си е името?
— Не, не го е казала. Но по една случайност господин Лекурсьо я познава, понеже й е вършил работа, за която тя не си спомняше.
— Да не е Лоранс Мартин?
— Да, Лоранс Мартин.
д’Енерис се зарадва.
— Чудесно. Съучастническата връзка, която съединява Фажерол с майка Трианон се простира сега до Лоранс Мартин. А пък всичко, което доказва двуличието на този господин Фажерол, ми прави удоволствие. Къде е кантората на общинския съветник?
— В партера на отсрещната къща. Със само два прозореца. Отзад има чакалня, която, както кантората, има вестибюл.
— Само това ли искаш да разкажеш?
— Не. Но времето напредва. Вече е два часът без пет минути и…
— Кажи все пак. Да не се касае за Арлет?
— Да.
— Я кажи какво има?
— Видях я вчера твоята Арлет — каза Бешу с оттенък на подигравка в гласа.
— Как! Нали ми каза, че е напуснала Париж?
— Не го е напуснала.
— Ти срещна ли я? Сигурен ли си?
Бешу не отговори. Той внезапно стана наполовина и се залепи за стъклото.
— Внимание, тази Мартин…
И действително една жена слезе на отсрещния тротоар от едно такси и плати на шофьора. Беше висока и облечена твърде просташки. Лицето й бе твърдо и увехнало. Бе на около петдесет години. Тя влезе отсреща в коридора, чиято врата остана отворена.
— Това е положително — каза Бешу, канейки се да излезе. Д’Енерис го хвана за ръката.
— Защо ме подиграваш?
— Ти си луд! Аз съвсем не те подигравам.
— Не лъжи! А преди малко, когато приказваше за Арлет?
— Но, дявол такъв, пусни ме да изтичам насреща.
— Няма да те пусна, докато не ми отговориш.
— Слушай тогава: Арлет чакате някого в една съседна на тяхната улица.
— Кого?
— Фажерол!
— Лъжеш.
— Видях с очите си. Те тръгнаха заедно.
Бешу успя да се отскубне и преминаха на отсрещния тротоар, но не влезе в къщата. Беше разколебан.
— Не — каза той. — Ще останем тук. За предпочитане е да проследим тази Мартин в случай, че се отърве от поставената й клопка. Какво ще кажем?
— Съвсем не ме интересува — отвърна весело възбуденият д’Енерис. — Става дума за Арлет. Качва ли се при майка й?
— Остави ме на мира!
— Слушай, Бешу, ако не ми отговориш, ще предупредя Лоранс Мартин. Не си ли виждал майката на Арлет?
— Арлет не е напускала Париж. Всеки ден излиза и се връща чак за вечеря.
— Лъжа! Или казваш това, за да ме ядосат… Аз познавам Арлет… Тя е неспособна…
Минаха седем или осем минути. Д’Енерис се разхождате мълчаливо, като биеше крак и се блъскаше в минувачите. Бешу следете с приковани във входа очи. Внезапно видя, че жената излезе. Тя набързо ги погледна и се отдалечи с много ускорена походка, видимо неспокойна.