Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Той страдаше. Отчаян, че така глупаво се е оставил да го хванат в клопката и че не може нищо да се направи, отчаян, че не може да помогне на нещастната Арлет, той същевременно се ядосваше, задето не разбира нищо от случилото се. Връзката между Антон Фажерол и тримата съучастници бе за него вече установен факт. Но защо Фажерол, главатарят на бандата, на когото старецът бе само едно оръдие, защо именно Фажерол бе заповядал това отвратително убийство! Неговите планове, които до този момент изглеждаха изключително обосновани от любовта и завладяването на младото момиче, дотам ли бяха се изменили, щото да наложат нейната смърт?
Фитилът продължаваше да гори. Малката огнена змия отиваше към целта, по неумолимия път, от който нищо не бе в състояние да я отклони. Там горе бе осъдена падналата в безсъзнание безсилна Арлет. Тя щеше да се пробуди само при първите пламъци.
— Още седем минути, още шест минути…
Едва бе успял да разхлаби малко въжето, а кърпата, която запушваше устата му, падна. Би могъл да вика. Би могъл да извика Арлет и да й каже колко бяха силни чувствата му към нея, колко бе чиста и спонтанна любовта му, която тя не съзнаваше и чиято дълбочина той разбра едва в последния момент, когато всичко около него се рушеше. Но имаше ли смисъл да приказва? Ако тя е в безсъзнание, имаше ли смисъл да я пробужда, за да й съобщи грозящата я опасност и твърде близката действителност?
Освен това… Не, той не искаше да губи надежда. Чудото можеше да стане в последния момент. Колко пъти, вече притиснат от всички страни, безжизнен, безвъзвратно осъден, той е бивал подпомаган от невероятни случаи! Оставаха още три минути. Може би взетите от стареца мерки щяха да бъдат недостатъчни? Може би фитилът щеше да угасне, когато пламъкът стигне до тенекиите?
С всички сили той се напъна, за да премахне измъчващите го въжета. Не му оставаше друга надежда за спасение, освен свръхчовешката сила на мишците и гърдите му. Няма ли да се скъсат въжетата? Нямаше ли чудото да се извърши от само себе си, д’Енерис?… То дойде от друго място, и то оттам, откъдето Жан никак не предполагаше. По улицата се чуха бързи стъпки и един глас извика: „Арлет! Арлет!“
Този глас идваше от някого, който се притичвате на помощ и вдъхваше надежда, предвещавайки скорошното освобождение. Вратата се заклати. Тъй като този, който идваше, не можа да отвори, той започна да я рита и удря с юмруци. Една дъска се откърти и една ръка се провря през отвора близо до бравата. Като видя тази ръка, д’Енерис извика:
— Безполезно е! Блъскайте! Бравата не е здрава. Побързайте!
И действително бравата се откърти. Вратата бе разрушена наполовина. Някой влезе в стаята. Този някой беше Антон Фажерол.
На часа той видя опасността, скочи към тенекиите и ритна с крак фитила точно в момента, когато пламъкът бе обхванал горния му край. Стъпка го и го угаси, а след това размести натрупаните в средата тенекии бензин.
Жан д’Енерис удвои усилията си, за да се освободи. Той не искаше да дължи освобождението си на Фажерол и не би търпял той да се наведе към него и да отреже въжето. При все това, когато Фажерол дойде и промълви „Ах, вие ли сте?“, Жан, който бе успял да се развърже, не можа да се стърпи да не каже:
— Благодаря! Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.
— Арлет? — запита Фажерол.
— Горе!
— Жива?
— Да!
И двамата изтичаха по външната стълба.
— Арлет! Арлет! Ето ме — викна Фажерол. — Вече няма нищо опасно.
Вратата не устоя повече от другата, на гаража, и те влязоха в тясна таванска стая, където Арлет бе вързана и хвърлена със запушена уста на едно походно легло.
Те на часа я отвързаха. Тя изгледа и двамата с блуждаещ поглед и Фажерол обясни:
— Предупредиха ни и двамата един след друг и ние се срещнахме тук… Но твърде късно, за да заловим престъпниците. Сториха ли ви нещо лошо? Не се ли изплашихте много?
Така той премълча ужасния опит за убийство и спасителната постъпка, която бе извършил.
Арлет не отговори. Тя затвори очи. Ръцете й се разтрепериха.
След малко я чуха да шепне:
— Дали съм се уплашила… Втори път нападение… Кой ли пък ме мрази толкова?
— Подмамили са ви с този гараж?
— Една жена… видях само една жена. Накара ме да се кача тук и ме събори.
И тя добави с ужас, който въпреки присъствието на двамата мъже продължаваше да я измъчва:
— Същата жена, както и първия път… О, в това съм сигурна, същата жена… Познах й начина на действие, нейното стискане, нейния глас… Това бе жената от автомобила… Жената… Жената…