Пепел [bg]

– Нали имаш нож? – Ели се задъхваше от ужас. – Не можеш ли да го използваш?

– Нямам достатъчно размах. – Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката ù и тогава край.

Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата – дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели – ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.

Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката ù, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката ù около дънера се охлаби; усети как брадичката ù среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.

– Алекс!

– Нищо ми няма – отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата ù бе изтръпнала от болка. Пръстите ù се сключиха в желязна хватка около клона.

– Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай. – Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире ù. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“

– Алекс, докъде... докъде искаш да стигна?

Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.

– Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.

– Но какво си намислила? Какво ще правим?

Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.