Пепел [bg]

– Знам. – Тя отви капачката на шишето и отпи една глътка. Водата беше толкова студена, че направо мозъкът ù замръзна, а когато ледената течност опари гърдите ù, преди да избухне в стомаха, дъхът ù пресекна. Никога през живота си не бе вкусвала нещо по-прекрасно и тя отпи още една глътка, а после и още една, въпреки болката. Ако не беше Ели, щеше да продължи да пие. Това, да подаде бутилката, ù струваше усилие на волята. – Пий – рече на момичето. – Преди да тръгнем, ще напълним шишетата.

– Благодаря – отвърна признателно Ели. Тя отпи две огромни глътки, пресушавайки почти изцяло шишето, след което погледна уплашено към Алекс.

– Продължавай – каза Алекс. – Не се тревожи. Нали имаме цяла река?

– Аха. – Ели изпи и последната капка вода от шишето. – Благодаря.

– Няма защо – отвърна тя. – Е, как върви? Стръвта в кутийката ли я носеше?

– Ъхъм. Добре върви.

– Откъде знаеш, че това място е подходящо?

– От дядо ми.

– Защото е вир ли?

– Ъхъм. Каза ми, че винаги трябвало да хвърляш от долната страна на бента, а не от горната... – Ели продължи да бърбори, но Алекс я слушаше само с половин ухо, докато се напъваше да измисли как да повдигне въпроса и да ù каже: „Виж, следващия път, когато решиш да се поразходиш, би ли ми казала и, между другото, стой далеч от глока“.

– И тогава са готови за ядене – завърши разпалено Ели.

„Готови за ядене.“ Последните думи привлякоха вниманието ù. Устата на Алекс се изпълни със слюнка, спазъм сви стомаха ù. Ако Ели наистина успееше да хване една или две риби... Едва не простена на глас.

– Знаеш ли как да ги сготвиш?

– Разбира се. Ти не знаеш ли? Нали баща ти те е научил на всичко.

– Не и на това.

– О! Ами изчистваш люспите. С нож. А след това разпаряш стомаха, за да извадиш червата.

– Гадост. – Отвращението ù бе искрено.

– Не е чак толкова зле – отвърна Ели небрежно. – А червата ги пазиш за стръв.

– Значи си го правила? – Алекс беше дълбоко впечатлена.

– Ами, да. – Изражението на Ели граничеше с върховно самодоволство. – После промушваш пръчка през устата на рибата чак до другия ù край, изпичаш я на огъня и накрая си я хапваш като царевица на... Алекс? Добре ли си?

– Аз... – започна Алекс, но тогава миризмата се появи отново, остър повей, от който косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.