Познай кой се върна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-530-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Познай кой се върна». Краткое содержание книги:
Сенека
Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи — градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене — особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана…
За сладките лъжкини е въпрос на живот и смърт да опазят дълбоко заровени скандалните си тайни, но истината е на път да разбие техния малък прекрасен свят. Кой е „А“, следотърсачът, който изпраща заплашителни съобщения? Кой всъщност е убиецът на Алисън? И какво ще стане със Спенсър, Ариа, Хана и Емили, когато истината излезе наяве? Всичко май ще се разбули ей сега… Но… познай кой се върна!
— Какво искаш да кажеш? — отчаяно извика Хана. Когато протегна ръка към Али, дланта й просто мина през ръката й, сякаш Али бе някакъв образ, прожектиран на екран.
— Кой е този кой! — отново се чу гласът на Мона. Очите на Хана се отвориха. Ярката, болезнена светлина едва не я ослепи. Тя лежеше по гръб на някакъв неудобен матрак. Край нея стояха няколко фигури — Мона, Лукас Бийти, майка й и баща й.
Баща й. Хана се опита да се намръщи, но лицевите й мускули ужасно я заболяха.
— Хана. — Брадичката на Мона затрепери. — О, Господи. Ти се… събуди.
— Добре ли си, скъпа? — попита майка й. — Можеш ли да говориш?
Хана погледна към ръцете си. Те поне бяха слаби и не приличаха на тлъсти джоланчета. След това видя системата, чиято игла бе забита в едната й ръка, и гипса на другата.
— Какво става тук? — изграчи тя, като се огледа. Сцената, която се разкри пред очите й, изглеждаше като нагласена. Мястото, където се намираше преди малко — задната веранда на Али, заедно със старите си приятелки, — й се струваше много по-реално. — Къде е Али? — попита тя.
Родителите на Хана си размениха неспокойни погледи.
— Али е мъртва — тихо каза майката на Хана.
— Бъдете по-внимателни с нея. — Един белокос мъж с орлов нос, облечен с бяла престилка, излезе иззад завесата и се приближи към леглото на Хана. — Хана? Казвам се Д-р Гайст. Как се чувстваш?
— Къде се намирам? — настоятелно попита Хана, със засилваща се паника в гласа. Бащата на Хана я хвана за ръката.
— Преживя катастрофа. Бяхме ужасно разтревожени.
Хана колебливо огледа лицата, които я заобикаляха, след това сведе поглед към различните уреди, прикрепени към тялото й. В допълнение към системата имаше машина, която следеше работата на сърцето й и тръбичка, която подаваше кислород през носа й.
Усещаше студени и горещи вълни, които обливаха периодично тялото й, а кожата й беше настръхнала от страх и объркване.
— Катастрофа ли? — прошепна тя.
— Една кола те блъсна — каза майката на Хана. — В двора на „Роузууд дей“. Спомняш ли си?
Болничните чаршафи лепнеха, сякаш някой ги беше намазал с разтопен кашкавал. Хана се опита да си спомни, но в главата си не откри нищо за катастрофа. Последното нещо, което си спомняше, преди да се появи на верандата на Али, бе роклята „Зак Позен“ с цвят на шампанско, която бе получила за купона по случай рождения ден на Мона. Това се беше случило в петък вечерта, ден преди празненството. Хана се обърна към Мона, която изглеждаше едновременно смутена и облекчена. Под очите й имаше огромни грозни пурпурни кръгове, сякаш не беше спала от дни.
— Нали не съм изпуснала купона?
Лукас изпръхтя. Раменете на Мона се напрегнаха.
— Не.
— Катастрофата стана след това — каза Лукас. — Не си ли спомняш?
Хана се опита да издърпа тръбичката за кислород от носа си — никой не изглежда привлекателно с разни неща, които стърчат от ноздрите му, — и откри, че тя е залепена за кожата й. Затвори очи и се опита да се сети за нещо, каквото и да е, което да обясни случващото се. Но единственото, което видя, бе лицето на Али, което се приближава към нейното и прошепва нещо, преди да изчезне в черното нищо.
— Не — прошепна Хана. — Нищо от това не си спомням.
12.
Бягството
В понеделник късно следобед Емили седеше на едно избеляло синьо бар столче в закусвалнята „М&Д“ срещу спирката на автобусите „Грейхаунд“ в Ейкрън, Охайо. Цял ден не беше яла нищо и размишляваше върху това дали да си поръча и парче гадно изглеждащ черешов пай заедно с кафето си с метален привкус. До нея един възрастен мъж бавно изсърба пълна лъжица пудинг с тапиока, а друг мъж с вид на кегла за боулинг и неговият приятел, който приличаше на игла за плетене, ровеха из чиниите си, в които имаше мазни бургери и пържени картофи. Джубоксът свиреше някаква кънтяща кънтри песен, а сервитьорката се беше облегнала върху касовия апарат и бършеше праха от магнитчетата с формата на щата Охайо, които се продаваха за деветдесет и девет цента едното.
— Накъде си се запътила? — попита някой.
Емили вдигна глава и видя готвача на закусвалнята, здрав мъжага, който изглеждаше така, сякаш през времето, когато не се занимава с приготвяне на печено сирене, ходи на лов с лък и стрели. Емили потърси табелката с име, но той не носеше такава. На червената му готварска шапка се мъдреше една голяма самотна буква Л. Тя облиза устните си, като леко потрепери.