Мис Безсърдечна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-63-9
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мис Безсърдечна». Краткое содержание книги:
Най-напред твърдяха, че са намерили мъртво тяло в гората зад къщата на Спенсър. Но после се разбра, че трупът е изчезнал безследно… После, когато същата тази гора се запали, те се кълняха, че са видели предполагаем мъртвец да се надига от пепелищата… И въпреки всичко това, сладките малки лъжкини продължават да си играят с огъня.
Хана се опитва да изтъргува сакото си от Диор срещу усмирителна риза. Ариа се пробва да общува с мъртвите. Емили зарязва гаджето си и офейква от града… отново. А Спенсър си мисли, че някой от нейното семейство е забъркан в убийство.
Приятелките настояват, че говорят истината за онова, което са видели, но никой в Роузууд не се кани да повярва на лъжливото овчарче, което крещи „Вълк, вълк!“ И когато големият лош убиец тръгва по петите на момичетата, дали някой ще им повярва, или… те ще са следващите изчезнали?
Това много я натъжаваше, беше казал медиумът. Възможно ли е Али да е знаела колко много Ариа иска да се отърве от нея? Внезапно в главата й се появи един спомен: в деня след изчезването на Али, госпожа Дилорентис беше поканила Ариа и останалите момичета вкъщи и беше започнала да ги разпитва знаят ли къде е отишла Али. Изведнъж се беше облегнала на лакти и беше попитала дали някога е изглеждала… тъжна. Момичетата веднага възразиха — Али беше красива и умна, и неустоима. Всички я обожаваха. В емоционалния речник на Али не съществуваше думата тъжна.
Ариа винаги беше гледала на себе си като на жертва, а на Али като на хищник, но ако Али също беше преживявала някакви проблеми? Ами ако Али се е нуждаела от някого, с когото да поговори — а Ариа я беше отблъснала?
— Съжалявам — прошепна тя и започна да плаче. Гримът й се размаза по бузите й. — Али, толкова съжалявам. Никога не съм искала да умираш.
Изведнъж се чу рязко съскане, като радиатор, който изпуска пара. Крушката над огледалото примигна и тоалетната потъна в тъмнина. Ариа замръзна и сърцето й замря. След това леко подуши с нос — във въздуха се разнесе остра пикантна миризма. На ванилов сапун.
Ариа са вкопчи в умивалника. След това, без предупреждение, лампата изведнъж светна отново. Ариа се вгледа уплашено в отражението си в огледалото. Но там се отразяваше още нещо.
Зад собствените й леденосини очи се виждаше момиче със сърцевидно личице, големи сини очи и зашеметяваща усмивка. Ариа ахна и се обърна. На корковата дъска на вратата, върху купчината стари плакати за концерти, разпродажби на сгъваеми легла и стаи под наем, беше забодена цветна снимка на Али.
Ариа се наведе напред, очите на приятелката й я привличаха. Гърлото й пресъхна. Това беше флаерът, в който я обявяваха за изчезнала, същата снимка, която се появи по кутиите с мляко и в местните обяви. „ИЗЧЕЗНАЛА — пишеше с големи печатни букви. — АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС. СИНИ ОЧИ, РУСА КОСА, ВИСОЧИНА 1.52 М, ТЕГЛО 41 КГ. ЗАБЕЛЯЗАНА ЗА ПОСЛЕДНО НА 20 ЮНИ“. Ариа не го беше виждала от години. Тя трескаво огледа всеки сантиметър от флаера, дори го обърна отзад, опитвайки се да разбере защо е тук — и кой го е сложил. Но не откри нищо.
10.
Най-простият живот
По-късно същия ден Емили стоеше пред една боядисана в черно и бяло дървена къща в Ланкастър, Пенсилвания. Вместо кола в алеята имаше една черна двуколка с гигантски колела и червен триъгълен знак „БАВНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО“ на задницата. Тя поправи маншетите на сивата памучна рокля, която й беше дал А., и нагласи бялата вълнена шапка на главата си. До нея се виждаше една надписана на ръка табела „ФЕРМА ЗУУК“.
Емили прехапа устни. Луда работа. Няколко часа по-рано беше казала на родителите си, че отива на младежка екскурзия до Бостън. След което се качи в автобуса за Ланкастър и се преоблече с роклята, шапчицата и обувките в малката химическа тоалетна в задната част на автобуса. Изпрати по един есемес на приятелките си, че до петък ще бъде в Бостън — ако им беше казала истината, те щяха да си помислят, че е полудяла. И за всеки случай изключи мобилния си телефон, за да не могат родителите й да включат джипиеса и да открият, че вместо в Бостън се намира в Ланкастър и се преструва на амиш.
През целия си живот Емили бе изпитвала любопитство към амишите, но не знаеше нищо за истинския им живот. Доколкото разбираше, те просто искаха да бъдат оставени на мира. Не обичаха туристите да ги снимат, не обичаха външни хора да навлизат в тяхна територия, а неколцината амиши, които Емили познаваше, нямаха никакво чувство за хумор и бяха доста неприветливи хора. Но защо А. я изпращаше в комуната им? Люси Зуук познаваше ли Али? Да не би случайно Али да е избягала от Роузууд и да е станала амиш? Това й се струваше невъзможно, но все пак в душата й запърха надежда. Възможно ли е Люси да е… Али?
С всяка изминала минута Емили откриваше все повече причини защо — и как — Али може да е все още жива. В деня след изчезването й госпожа Дилорентис беше извикала приятелките у дома си и ги беше попитала дали е възможно Али да е избягала. Емили бе отхвърлила предположението, но истината беше, че двете с Али често разговаряха за това да напуснат завинаги Роузууд. Бяха си правили всякакви планове — как ще отидат на летището и ще се качат на първия самолет, който отлита нанякъде. Ще вземат високоскоростния влак до Калифорния и ще си намерят съквартиранти в Лос Анджелис. Емили не можеше да си представи защо Али ще поиска да напусне Роузууд; тя винаги тайно се беше надявала причината за това да е, че Али иска Емили само за себе си.