Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Клер си дояжда поничката, запретва крачолите на джинсите си и сяда с кръстосани крака. Чеше се по врата и ме гледа раздразнено.
— Заради теб се гипсирам. Имам чувството, че всеки път, когато си бърша носа, се случва историческо събитие.
— Е, то си е историческо събитие.
Тя върти очи.
— Какво е обратното на детерминизма?
— Хаос.
— О, това май не ми харесва. На теб харесва ли ти?
Отхапвам голяма хапка от поничката с глазура и се замислям върху хаоса.
— И да, и не. Хаосът е повече свобода, всъщност пълна свобода. Но без смисъл. Искам да разполагам със свобода, за да действам, искам обаче и действията ми да имат смисъл.
— Но, Хенри, забравяш за Бога — защо да няма Бог, който да вдъхва смисъл?
Докато го казва, Клер се въси съсредоточено и гледа Ливадата.
Мятам в устата си каквото е останало от поничката и дъвча бавно, за да печеля време. Всеки път, когато Клер споменава Бога, по дланите ми избива пот и на мен ми иде да се скрия някъде, да избягам и да изчезна.
— Не знам, Клер. На мен всичко ми се струва прекалено произволно и безсмислено, за да има Бог.
Клер обхваща коленете си с ръце.
— Но нали току-що каза, че всичко сякаш е предначертано предварително.
— Хм — отвръщам аз.
Сграбчвам Клер за глезените, слагам ходилата й върху коленете си и дърпам. Клер се смее и се подпира на лакти. Ходилата й са студени, много розови и много чисти.
— Добре де — казвам, — дай да помислим. Можем да избираме между три неща: между една затворена вселена, където минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и всичко вече се е случило, между хаоса, където може да се случи всичко и нищо не може да се предскаже, защото няма как да установим всички променливи величини, и между християнския всемир, където Бог е сътворил всичко, всичко си има предназначение, но въпреки това ние разполагаме със свободна воля. Нали така?
Клер бърчи срещу мен носле.
— Вероятно.
— Ти кое си избираш?
Тя мълчи. На тринайсет години прагматизмът и романтичните й чувства спрямо Исус и Мария са почти в равновесие. Преди една година Клер щеше да посочи без колебание Бога. След десет години ще предпочете детерминизма, а след още десет ще смята, че всемирът е произволен, че и да има Бог, той не чува молитвите ни, че причината и следствието са неизбежни и жестоки, но безсмислени. А после? После не знам. Сега обаче Клер седи на прага на юношеството с вярата си в едната ръка и с все по-изострения скептицизъм в другата и единственото, което може да стори, е да се опита да ги съвмести, да ги слее, докато те станат неразривно цяло. Тя клати глава.
— Не знам. Искам Бога. Нали в това няма нищо лошо?
Чувствам се пълен кретен.
— Разбира се, че няма нищо лошо. Щом вярваш в него.
— Но аз не искам само да вярвам, искам наистина да го има.
Прокарвам палци по сводовете на ходилата й и тя затваря очи.
— Ти и свети Тома Аквински — казвам й.
— Чувала съм за него — отвръща Клер така, сякаш говори за отдавна загубен любим вуйчо или за водещ на телевизионно предаване, когото е обичала да гледа като малка.
— Искал е ред и разум, а също Бога. Живял е през тринайсети век и е преподавал в Парижкия университет. Тома Аквински е вярвал и в Аристотел, и в ангели.
— Обичам ангелите — заявява Клер. — Много са красиви. Иска ми се и аз да имам криле и да си хвърча, и да си седя по облаците.
— Ein jeder Engel ist schrecklich.
Клер въздиша тихо, което означава: „Не знам немски, забрави ли?“
— Всеки ангел вдъхва ужас. Това е от цикъл стихотворения — „Дуински елегии“, написал ги е поетът Рилке. Един от любимите ни.
Клер се смее.
— Пак го правиш?
— Кое?
— Казваш ми какво харесвам.
Клер ме рита по коленете. Без да се замислям, слагам ходилата й върху раменете си, но после ми се струва прекалено еротично и бързо ги хващам в една ръка, а Клер лежи по гръб, невинна като ангел, с коса, разпиляна като ореол около нея върху одеялото. Гъделичкам я по краката. Клер се превива от смях и се отскубва като риба от ръцете ми, после скача и прави на поляната циганско колело с усмивка, с която сякаш ме предизвиква да стана и да я хвана. Но аз само се усмихвам в отговор, затова тя се връща и сяда до мен на одеялото.
— Хенри!
— Да!
— Правиш ме различна.
— Знам.
Извръщам се да я погледна и за миг забравям, че тя е малка и това се е случило много отдавна: виждам жена си Клер, насложена върху образа на това невръстно момиче, и не знам какво да кажа на тази Клер, която е и стара, и млада, и различна от другите момичета, която знае колко трудно е понякога да бъдеш различен. Но Клер явно не очаква отговор. Обляга се на ръката ми и аз я прегръщам през раменете.