Пътешественикът във времето и неговата жена

— Сега кого харесваш? — пита тя, без да вдига поглед.

— За кога питаш, когато съм на двайсет години ли? Или на трийсет и шест?

— И двете.

Опитвам се да си спомня какво е било, когато съм бил на двайсет. В съзнанието ми изниква размазано петно от жени, гърди, крака, кожа, коса. Всичките им истории са се преплели в общо кълбо, лицата вече не са свързани с имена. На двайсет години бях неуморен, но нещастен.

— На двайсет години не беше нищо особено. Никой не ми идва на ум.

— А на трийсет и шест?

Гледам изпитателно Клер. Дали на дванайсет години е прекалено малка? Сигурен съм, че да. По-добре да си фантазира за красивия, недостижим, безопасен Пол Маккартни, отколкото за Хенри, Пътешественика във времето и Особняка. Пък и защо ли изобщо ме пита затова?

— Хенри!

— Да.

— Женен ли си?

— Да — признавам си без желание.

— За кого?

— За една много красива, търпелива, талантлива и умна жена.

Лицето й помръква.

Клер вдига един от моите бели офицери, който ми е взела преди два хода, и го върти като пумпал по земята.

— Чудесно.

Изглежда обезсърчена от новината.

— Какво има?

— А, нищо. — Клер мести царицата от d 7 на d 4. — Шах.

Местя коня, за да предпазя царя.

— А аз омъжена ли съм? — пита Клер.

Поглеждам я в очите.

— Днес дърпаш дявола за опашката.

— Ама защо? И бездруго никога не ми казваш нищо. Хайде, Хенри, кажи ми дали ще си остана стара мома.

— Ти си монахиня — заяждам се аз.

Клер потреперва.

— А, само това не! — Тя ми взема с топа една от пешките. — Как се запозна с жена си?

— Съжалявам. Свръхповерителна информация.

Вземам топа й с царицата. Клер се въси.

— Уф! Докато пътешестваше във времето ли? Така ли се запозна с нея?

— Не, запознах се, докато не си пъхах носа в чуждите работи.

Клер въздъхва. Взема с другия топ още една пешка. Пешките ми са на изчерпване. Местя офицера на d 4.

— Не е честно, знаеш всичко за мен, а не ми казваш нищо за себе си.

— Така си е. Не е честно.

Опитвам се да изглеждам разкаян и отзивчив.

— Рут и Хелън, и Меган, и Лора ми казват всичко и аз казвам всичко на тях.

— Всичко ли?

— Да. Е, не им казвам за теб.

— О! И защо?

Клер ме гледа така, сякаш се оправдава.

— Ти си тайна. Пък и те няма да ми повярват.

Запушва офицера ми с коня и ме озарява с дяволита усмивка. Взирам се в дъската и се мъча да измисля как да й взема коня или да преместя офицера. Нещата не са много розови за белите фигури.

— Ти, Хенри, наистина ли си човек?

Постъписан съм.