Къщата на Звяра

— Карай вдясно, Джадж. Не, но е имала връзки. В града се предполага, че Уик Хапсън е бащата на Аксел. Той работи за Маги от самото начало и живеят заедно.

— Мъжът, който продава билети на касата? — попита Дона.

— Точно така.

— Приятно семейство — каза Джуд. — Къщата няма прозорци.

— Наистина няма.

— Как така? — попита Санди.

— За да не може Звярът да влезе вътре, разбира се.

— Това е ужасно — Санди, като че ли съжаляваше, че въобще е попитала.

Черният път се разширяваше и свършваше.

— А, стигнахме! Паркирай някъде, Джадж. Той обърна колата с предницата навън и я паркира отстрани на пътя.

— Страхотно ще ви хареса този плаж — каза Лари, докато излизаше.

Преди да отвори вратата, Джуд разгледа Дона. Както беше предположил, под ризата си тя носеше бански костюм или поне долната му част. Синята лъскава материя блесна в очите му, когато тя се наведе, за да слезе от колата.

Той се присъедини към другите, които го чакаха отвън. Вятърът вееше приятно и разпръскваше горещината като свежа струя.

— Тръгваме ли? — Лари попита Дона.

— Готови ли сме? — обърна се тя към Джуд.

— Аз съм готов. Ти готова ли си, Санди?

— Всички сте толкова смешни.

Вървяха в колона по един по тесния проход, който се спускаше под остър ъгъл между две пясъчни дюни. Джуд присви очи от вятъра. Той свиреше в ушите му и довяваше само най-силните думи на Лари, който разказваше някакъв детски спомен.

Проходът направи завой и изведнъж пред тях се разкри океанът. Върху неспокойната синя повърхност имаше пяна, която образуваше редици от бели шапчици. Вълните се разбиваха в скалист нос. От тази страна на носа вълните се миеха спокойно в пясъчната ивица. Джуд не виждаше никого на плажа.

— А, великолепно! — извика Лари, като разпери ръце и пое дълбоко въздух. — Който последен стигне до плажа, е глупак!

Той се затича. Санди го последва.

Джуд се обърна към Дона.

— Няма ли да участваш в състезанието?

— Не.

Вятърът развяваше кичури коса по лицето й. Джуд ги отмести с ръка. Не можеше да отдели очите си от нейните.

— Обзалагам се, че знам защо — каза той.

— Защо?

— Страхуваш се, че ще те победя.

— Дали това е причината? — очите й светеха развеселени, но сериозни, като че ли не би си позволила да се подведе от неговите закачки.

— Така е — каза той.

— Наистина ли се казваш Джаджмънт?

— Наистина.

— Искам да останем насаме, Джаджмънт.

Той постави ръце на раменете й. Привлече я към себе си. Усети как тялото й се притиска в неговото, как ръцете й нежно докосват гърба му, как влажните й устни леко се разтварят.

— Не сме сами — каза тя след малко.

— Може би трябва да престанем, а?