Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
След малко повече от час той стигна отбивката за Лежър Уърлд. Тук пейзажът беше истинска идилия — игрища за голф, плувни басейни, конюшни, грижливо поддържани тревни площи и паркови насаждения, загорели от слънцето възрастни хора на велосипеди.
Той спря пред портала, където униформеният пазач на преклонна възраст, след като се осведоми при кого отива, го упъти към Кале Арагън 261-В. Малката живописна къща близнак се гушеше кокетно върху склона на един хълм и гледаше към безукорно чист парк. Сийграм паркира линкълна до тротоара, прекоси малък вътрешен двор с розови храсти и натисна звънеца. Вратата се отвори и страховете му мигом се изпариха — Аделин Хобарт съвсем не изглеждаше изкуфяла.
— Господин Сийграм? — Гласът й беше тих и приветлив.
— Да. Госпожа Хобарт?
— Моля, заповядайте. — Тя подаде ръка и стисна неговата силно като мъж. — Господи! Повече от седемдесет години никой не ме е наричал така. Когато ми се обадихте по телефона във връзка с Джейк, толкова се изненадах, че за малко не забравих да си взема жеритола.
Аделин беше пълна жена, но носеше килограмите си със забележителна лекота. Очите й като че ли се смееха при всяко изречение, а лицето й излъчваше сърдечност и кротост. Тя олицетворяваше всеобщите представи за малка сладка бабка със снежнобяла коса.
— Не ми приличате на човек, който има нужда от жеритол — отбеляза Сийграм.
Старицата го потупа по ръката.
— Ако с това ми правите комплимент, приемам го. — Тя го покани с ръка да седне на едно от креслата в подредения с вкус хол. — Настанете се удобно. Ще останете ли за обяд?
— С удоволствие, стига да не ви притеснявам.
— Съвсем не. Бърт е на игрището за голф да събира топките, тъй че ще ми бъде приятно да ми правите компания.
— Бърт ли? — озадачен я погледна Сийграм.
— Съпругът ми.
— Но аз останах с впечатлението…
— Че все още съм вдовицата на Джейк Хобарт — довърши вместо него тя и се усмихна невинно. — Истината е там, че станах госпожа Бъртрам Остин преди шейсет и две години.
— В армията знаят ли?
— О, да! Много отдавна писах няколко пъти до Министерството на войната, за да ги уведомя за новото си семейно положение. Те обаче всеки път ми отговаряха любезно и уклончиво и продължиха да ми пращат чекове.
— Дори и след като се омъжихте повторно?
Аделин сви рамене.
— Ами аз съм най-обикновен човек, господин Сийграм. Защо да споря с правителството. Щом настояват да пращат парите, кой да иде да им каже, че са луди?
— Малко доходно споразумение.
— Не го отричам — кимна старицата, — особено като включите и десетте хиляди долара, които получих след смъртта на Джейк.
Сийграм се наклони напред и присви очи.
— Военните са ви платили обезщетение от десет хиляди долара? Това не е ли било прекомерно голяма сума за 1912 година?
— Не можете и на половината да сте по-изненадан от мен — отвърна тя. — Да, в ония времена тази сума си беше едно малко състояние.
— Дадоха ли ви някакво обяснение?
— Никакво. Още е пред очите ми този чек, вече толкова години. На него пишеше само „Вдовишко обезщетение“ и беше издаден на мое име. Нищо повече.
— Ако искате да почнем от самото начало.
— От запознанството ми с Джейк ли?
Сийграм кимна.
В продължение на няколко секунди тя остана загледана през него.
— Запознах се с Джейк през лютата зима на 1910 година в Лийдвил, Колорадо. Току-що бях навършила шестнайсет години. Баща ми трябваше да замине в командировка в минните находища, за да проучи евентуалното инвестиране в няколко участъка и тъй като беше малко преди Коледа и аз бях в училищна ваканция, след дълги молби той най-сетне склони да вземе майка и мен със себе си. Влакът тъкмо навлезе в гарата на Лийдвил, когато във високите райони на Колорадо се надигна най-силната от четирийсет години снежна буря. Бушува цели две седмици и повярвайте ми, беше нещо ужасно, като имате предвид, че Лийдвил се намира на височина над три хиляди метра над морското равнище.
— Трябва да е било голямо приключение за едно шестнайсетгодишно момиче.
— Така беше. Татко сновеше насам-натам във фоайето на хотела като вързан бик, майка ми само седеше и примираше от ужас, а за мен всичко беше прекрасно.