Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
Донър отмести чинията си и си наля чаша вода.
— Намирам теорията ви за любопитна, но не съвсем убедителна.
— О, има и още нещо, най-главното и може би преди всичко, което оставих за накрая. Шесто, последно: няколко месеца след трагедията майка ми и баща ми заминаха на пътешествие из Европа. И какво мислите, в Саутхамптън, Англия, на перона за влака, имащ връзка с ферибота, те видели да стои чичо ми. После майка ми често разказваше как се приближила до него и възкликнала: „Велики боже! Джошуа, това ти ли си наистина?!“. Лицето, което се вторачило в нея, било брадясало и мъртвешки бледо, очите — безизразни. „Забравете ме!“, прошепнал той, обърнал се и побягнал. Баща ми хукнал след него, но скоро го загубил в тълпата.
— Логическият отговор е обикновен случай на припознаване.
— Сестра да не може да познае брат си? — иронично подхвърли Янг. — Хайде де, нима няма да разпознаете брат си сред стълпотворение от хора, господин Донър?!
— За жалост, нямам брат. Аз съм единствено дете.
— Наистина жалко. Не сте изпитали една от големите радости в живота.
— Е, поне не е ставало нужда да деля играчките си с някого. — Сервитьорката дойде със сметката и Донър подхвърли кредитна карта върху таблата й. — Значи твърдите, че нещастието в Литъл Ейнджъл е било прикритие на нещо.
— Това е моята теория. — Янг попи устни със салфетката си. — Разбира се, няма начин да бъде доказана, но непрекъснато ми се върти в главата една натрапчива мисъл — че зад тази работа стои „Сосиете де Мин дьо Лорен“.
— Какво е това дружество?
— То е било и продължава да бъде за Франция онова, което е „Круп“ за Германия, „Мицубиши“ за Япония, „Анаконда“ за Съединените щати.
— Това „Сосиете…“, как го казахте там… каква роля играе в случая?
— Ами именно френските финансисти наеха Джошуа Хейс Брюстър за техен инженер и ръководител на проучвателните работи. Единствено те разполагаха с достатъчно средства, за да платят на девет души да изчезнат от лицето на земята.
— Но защо? С каква цел?
Янг безпомощно разпери ръце.
— Знам ли? — Той се наведе напред, очите му пламтяха. — Но съм сигурен, че каквато и да е била цената, чието и да е било влиянието, те пратиха чичо ми и осмината мъже извън страната, някъде вдън земя.
— Докато не бъдат открити телата им, кой, наистина, би могъл да каже, че не сте прав.
Янг го изгледа продължително.
— Любезен човек сте вие, господин Донър. Благодаря ви.
— За какво? За обяда, който беше за сметка на правителството?
— Задето не ми се присмяхте — тихо отвърна Янг.
Донър кимна, но нищо не каза. Мъжът на масата срещу него току-що попълни един мъничък детайл в разпокъсаната мозайка, отнасяща се до костите на червенобрадия в мината в планината Бедная. Нямаше нищо за присмиване, абсолютно нищо.
15.
Сийграм отвърна на усмивката на стюардесата, с която тя изпращаше слизащите пътници от самолета на „Юнайтед“, тръгна надолу по стълбата и се приготви да измине пеша четиристотинте метра до изхода на международното летище на Лос Анджелис. Най-сетне стигна фоайето и за разлика от Донър, който бе взел под наем кола от гише №2, той предпочете да ползва услугите на гише №1 и подписа разписка за линкълн от „Херц“. Колата пое към булевард „Сенчъри“ и след няколко пресечки навлезе в платното на магистралата за Сан Диего. Беше безоблачен ден и дори смогът като никога се бе разсеял и разкриваше обгърнатата в мараня гледка към планината Сиера Мадре. Сийграм караше спокойно в дясната лента на магистралата със сто километра в час, докато автомобилният поток край него летеше с по сто и двайсет, сто и трийсет, отдавна безразличен към знака за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час. Скоро подмина химическите рафинерии край Торънс и петролните сондажни кули зад тях и навлезе в необятната шир на Ориндж Каунти, където теренът изведнъж стана равнинен и отстъпи място на огромна, безкрайна шир от къщи.