На един черпак разстояние
- Автор: Морей Ричард
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Вакон
- ISBN: 9789549535723
- Переводчик: Цветелина Лакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «На един черпак разстояние». Краткое содержание книги:
„На един черпак разстояние“ е разказ за тридесетте метра, които отделят новата индийска кухня от традиционната френска – разстояние, което като море разделя различни култури и народи от техните вкусове и желания. Ричард Морей е създал жив и пленителен разказ за семейството, националността, предразсъдъците и неизбежността на съдбата.
После мадам Мальори взе голям остър нож и сръчно отряза върха на артишока с едно движение на острието, след което откъсна няколко недоразвити розови листа от сърцевината на зеленчука. След това взе друг прибор, направи разрез във вътрешната част на артишока, с хирургическа сръчност извади меката сърцевина и я пусна в купа с марината, в която вече имаше няколко сочни и меки артишока. В този миг върху лицето на мадам Мальори се изписа видимо удоволствие.
За мен това беше истинско откровение. Никога преди не бях виждал готвач да влага толкова артистичност и старание, още по-малко за нещо толкова грозно като този зеленчук.
Камбаните на църквата „Свети Августин“ удариха дванайсет. Щайгата беше почти празна. Младата помощник-готвачка изоставаше, неспособна да смогне с темпото на мадам Мальори. Тогава Мальори й подаде ножчето, което самата тя използваше, и каза меко:
– Маргарет, използвай ножа за грейпфрут. Това е трик, който знам от майка си. Извитото острие е много удобно.
Дрезгавият глас на мадам Мальори излъчваше благородство и осъзнат дълг към следващото поколение готвачи. Именно тези нотки привлякоха вниманието ми – и не само моето, но и на младата готвачка, която повдигна глава и с благодарност пое ножа за грейпфрут от ръката на мадам Мальори.
– Merci, madame73 – промълви младата жена с глас, който ухаеше на пресни горски плодове и сметана.
73 Благодаря, госпожо (фр.) – б. пр.
Тогава за първи път видях отблизо Маргарет Боние, скромната помощник-готвачка на „Плачещата върба“. Тя беше само няколко години по-голяма от мен. Русата й коса, подстригана на семпло каре, беше дълга точно колкото да може да се прибира зад ушите, на които висяха красиви сребърни обици. Маргарет имаше светла кожа и дълбоки тъмни очи, които ми напомняха перли в мидени черупки. Резливият вятър и здравата юрска жилка пък се бяха погрижили за руменината на страните й.
В този момент от вътрешността на къщата излязоха двама мъже – пълният кухненски чирак Марсел и главният готвач на „Плачещата върба“ – смуглият красавец Жан-Пиер. Двамата носеха обяда на персонала, който трябваше да се нахрани набързо, защото ресторантът отваряше след по-малко от половин час. Жан-Пиер държеше в ръцете си плосък стоманен поднос с говежди пържоли и пържени картофи, от които се вдигаше пара, а Марсел носеше приборите и една стъклена салатиера, в която имаше зелена салата със сибирски лук.
Мадам Мальори нареди на чирака да отнесе артишока в кухнята. В това време Маргарет сръчно подреди върху дървената маса приборите, салфетките, чиниите, стъклените чаши, една гарафа с червено вино и друга – със студена изворна вода. Когато Жан-Пиер се наведе, за да остави подноса по средата на масата, тънката ръка на Маргарет, изящна като на пианист, но нашарена с белези от изгаряне, се стрелна към подноса и дългите й пръсти грабнаха едно златистожълто пържено картофче. Маргарет поднесе пържения картоф към устата си и деликатно отхапа връхчето. На лицето й се беше изписала усмивка, предизвикана от нещо, което Жан-Пиер току-що бе казал.
Църковната камбана удари дванайсет и четвърт.
Обърнах се и продължих по пътя си към дома и към семейния обяд от овче месо по мадраски. Докато вървях към имението Дюфур обаче, сърцето ми щеше да изхвръкне. Сцената, на която току-що бях станал свидетел, ми напомни за мама, за пържолите с frites и за Café de Paris. Вървях по улиците на алпийското селце, а споменът за Бомбай ме обгръщаше с цялата си пищност.
Изведнъж обаче един полъх на планинския вятър в миг изтри старите спомени за мама и Майка Индия, а на тяхно място се появи едно напълно непознато чувство. Отначало то беше съвсем плахо, но се засилваше с всяка крачка. Вятърът ме изпълни със силен копнеж, събуден от вида и аромата на френската храна, примесени с уханието на женска плът. Може би съм носил това чувство у себе си още от детството. В онзи миг обаче то се превърна в нещо ново и много по-зряло.
***
Няколко дни по-късно баща ми най-ненадейно извика цялото семейство на двора. Беше повикан дори стеснителният френски сервитьор, когото татко беше наел, и ето че сега той стоеше сред нас и нервно бършеше някаква чаша с престилката си.
Умар и един майстор се покачиха на две стълби и започнаха да въртят някакви макари под покрива и да развиват болтове. Изведнъж пред смаяните ни погледи се появи голям плакат, окачен точно над желязната порта на имението Дюфур.