Обитаемият остров

Той блъсна олющената врата и изчезна вътре. Максим, изпреварвайки Панди, се хвърли след него. Зад вратата започваше стръмна каменна стълба с железни перила, тясна и осветена с мътна светлина. Ротмистърът пъргаво, през три стъпала тичаше нагоре. Максим го догони и видя в ръката му пистолет. Тогава бегом смъкна от врата си автомата; за секунда му призля от мисълта, че сега навярно ще се наложи да стреля в хора, но веднага я прогони — това не бяха хора, а животни, по-лоши от мустакатия мишкар, по-лоши от петнистите маймуни. Гнусната киша под краката, мътната светлина, оплютите стени потвърждаваха и поддържаха това усещане.

Втори етаж. Кухненски аромати, изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. С мяукане изхвърча изпод краката обезумяла котка. Трети етаж. Някакъв глупак е оставил посред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря, боклукът се изсипва надолу. „Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче, прегърнати, се свиват в тъмния ъгъл, лицата им са изплашени и радостни. „Изчезвайте!“ — бегом грачи ротмистърът. Четвърти етаж. Безобразна кафява врата с олющена маслена боя, издраскана ламаринена табелка с надпис „Гобби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и хърка: „Ключалката!“ По черното му лице се търкаля пот. Максим не разбира. Дотичалият Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и дава откос. Хвърчат искри, парчета дърво и в същия миг, сякаш в отговор, зад вратата през протяжния вик трещят изстрели, отново се разхвърчават трески, нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно, жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ — хърка ротмистърът и се хвърля с главата напред срещу изстрелите. Максим и Панди хукват след него; вратата е тясна, притиснатият Панди изпъшква. Коридор, задуха, барутен дим. Заплаха отляво. Максим изхвърля ръка, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят изкълчени стави, голямо меко тяло застива в безволно падане. Отпред, от дима, ротмистърът крещи: „Не стреляй! Задръж ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и картини и няма по кого да се стреля. На пода се гърчат двама мъже. Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В креслото с отметната глава лежи припаднала жена — бяла, почти прозрачна. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. Силно блъскайки Максим, в стаята нахлува Панди, след него легионерите влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат. Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице.