Тревожна кръв [bg]

– Казах ти – подхвърли тя към озадачения Страйк, за който денят си оставаше несъмнено горещ.

Не за пръв път се почуди каква бе тази странна черта у жените да долавят несъществуващ студен полъх и течение. Запали цигара и остана да чака край ландроувъра, докато Робин плати разрешителното за паркиране, после тръгна редом с нея по „Гранд Парейд“, широка улица по протежение на морския бряг.

– „Савой“ – подсмихна се Страйк, докато четеше имената на по-големите хотели, от чиито високи етажи се виждаше далечното море. – „Куорн“, „Чатсуърт“.

– Не се подигравай – смъмри го Робин. – Много обичах да летуваме в Скегнес в детството ми.

– „Алардис“ трябва да е там, нагоре – каза Страйк, като пресякоха улицата, и посочи към широкото Скарбро Авеню. – Да, онзи е, със синята тента.

Спряха на ъгъла до огромен хотел в имитация на стил „Тюдор“, на първия етаж на който бе разположен кафе-аперитив „Джубилий“. Подранили пиячи на бира и кафе бяха насядали на външните маси и се наслаждаваха на слънцето.

– Идеално място да държим пансиона под око – заяви Страйк и посочи към една от масите. – Пък и добре ще ми дойде чаша чай.

– Добре, аз ще поръчам – каза Робин. – Бездруго трябва да отскоча до тоалетната. Ти ли ще му се обадиш, или искаш аз да го направя?

– Аз ще му звънна – отвърна Страйк, седна на стол и извади телефона си.

Робин влезе в бара, а Страйк запали цигара и избра номера на „Алардис“ с поглед, прикован към фасадата на пансиона. Стоеше сред редица от осем високи червени сгради, някои от които бяха преустроени в малки пансиони с подобни извити в дъга тенти над входовете. Почти на всеки прозорец имаше безупречно бели тюлени завеси.

– Добро утро! „Алардис“ – отговори шотландка, чийто делови тон граничеше с раздразнение.

– Стив там ли е? – с небрежна увереност попита Страйк.

– Бари, ти ли си, сладурче?

– Да – отговори Страйк.

– Вече тръгна към теб – осведоми го тя. – Имахме само от малките, съжалявам. Само че ми направи услуга, Бари, не го задържай. Чакат го четири легла, на които да се сменят завивките, и го чакам да ми донесе прясно мляко.

– Дадено – отсече Страйк и тъй като не искаше да произнесе нито сричка повече, за да не би да издаде, че не е Бари, затвори.

– Там ли е той? – попита нетърпеливо Робин, когато седна на стол срещу Страйк.

Беше измила ръцете си в тоалетната, но още бяха влажни заради бързането ѝ да се върне.

– Не – отвърна Страйк и тръсна пепелта от цигарата си в розова метална кофичка, поставена на масата с това предназначение. – Доставя нещо на някого си наблизо и скоро ще се върне с мляко.