Проходът

— Ами предавателя във врата ѝ?

— Какво за него? — гласът на Ворхис не беше подигравателен, той по-скоро изреждаше фактите. — Може пък да е руски или китайски, по дяволите. Чакаме тези хора да се обадят, ако приемем, че там има оцелели.

— Има ли?

Ворхис замълча и с Гриър се спогледаха предпазливо.

— Истината е, че не знаем. Някои хора твърдят, че карантината е свършила работа, че останалата част от света е продължила да съществува без нас. Това ни навежда на въпроса защо не улавяме никакъв сигнал от тях, но предполагам, че е възможно те да са изградили някаква форма на електронна бариера в добавка към мините. Има и хора, които вярват — а мисля, че двамата с майора споделяме това мнение, — че всички са мъртви. Всичко това са умозаключения, обърнете внимание, но истината е, че карантината не е била толкова непробиваема, колкото си мислят хората. Пет години след избухването на епидемията континенталната част на Съединените щати била вече в голямата си част обезлюдена, готова за разграбване. Златният резерв във Форт Нокс. Подземното хранилище на Федералния резерв в Ню Йорк. Всички музеи, бижутерски магазини и банки чак до спестяванията и заемите, всички си седели там, никой не се интересувал от тях. Истинската загадка обаче се крие в цялото налично там американско военно оборудване, включително възлизащите на десет хиляди ядрени бойни глави, всяка от които била в състояние да промени разположението на силите в света без Съединените щати, които да ги дундуркат. Честно, за мен това не означава, че никой не се е добрал до тях, но колко са били и кои. Има вероятност те да са отнесли вируса обратно с тях.

Питър обмисля известно време чутото. Ворхис му казваше, че светът е празно, пусто място.

— Не вярвам Ейми да е тук, за да открадне нещо — най-накрая заяви той.

— Ако ще ти помогне и аз не го вярвам. Тя е само едно дете, Питър. Чудно е само как е оцеляла навън. Може би тя ще намери начин да ти каже.

— Според мен тя вече ми го е казала.

— Така мислиш ти. Аз не искам да ти противореча. Но ще ти кажа нещо. Като дете познавах една жена, стара смахната дама, която живееше в колиба зад къщите, голям боклучарник беше мястото. Старицата беше сбръчкана като пергамент, имаше около сто котки, а цялото място вонеше на котешка пикня. Тази жена твърдеше, че може да чуе какво мислят драковете. Ние, децата, как ли не я тормозехме, но не можахме да изкопчим достатъчно от нея. Човек се чувства зле от подобни неща по-късно, но не и по онова време. Тя беше онова, което наричаш Бродница, един ден изникна пред вратите. — Ворхис приключи със свиване на раменете. — От време на време се чуват истории като тази. Най-вече от стари хора, позагубили разсъдък мистици, никога от млади хора като момичето. Но това не е новост.