Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Нещата на другия фланг също не вървяха добре: баргасткият командир бе успял да стегне щитовете и да вдигне пиките, за да отблъсне конната атака, и сега стрелците налитаха и отстъпваха, налитаха и отстъпваха — игра на изтощение, която служеше съвсем добре на ак’рините, но отнемаше повече време. Колко стрели можеха да понесат баргастите?
Накрая погледът му се спря на центъра и го заля вълна на задоволство, отми смразяващия студ на деня. Сафинските фаланги се бяха врязали дълбоко в празнината и успешно разсичаха вражеската линия на две. Баргастите бяха най-добрата пехота, която бе виждал, но губеха плътност, биеха се хаотично, докато сафинските копия ги изтласкваха назад и назад; в същото време сафинските кесандераи — сражаващите се с джалаки в близък ръкопашен бой — се врязваха дълбоко във всяка празнина и извитите им къси мечове сечаха и кълцаха.
Части на първата фаланга натискаха към ариергарда. От фургоните вече се вдигаха пламъци — сигурно ги бяха запалили самите баргасти, след като бяха разкъсали строя си. Фалангата се развръщаше в извита линия, за да пресече всякаква надежда за отстъпление.
Диваците бяха намерили сетния си ден и бяха добре дошли в него.
Иркулас вдигна поглед към небето. Гледката го ужаси. Денят умираше пред очите му. Назъбени черни жили като бавни мълнии се бяха врязали през утринното небе и ги бяха разсекли на сини парчета. „Троши се. Денят се троши!“
И се спускаше тъмнина: падаше и пропадаше надолу, все по-близо.
„Какво става? Въздухът — толкова студен, толкова празен — Блудния да ни опази… какво…“
Кашат се пресегна през рамо и изтръгна стрелата. Някой извика зад него, но той нямаше време за това.
— Държим! — изкрещя и се олюля, когато струята кръв бликна по гърба му. Дясната му ръка изведнъж увисна безпомощно, след миг и кракът му изтръпна. „Духове на бездната, та това е само една стрела — проклета жалка стрела…“ — Държим! — Викът изпълни ума му, но излезе от устата му слаб като шепот.
Армията беше разцепена на две. Скиптърът несъмнено беше повярвал, че това ще се окаже смъртоносно за баргастите. Чакаше го изненада обаче този глупак. Белите лица се сражаваха по кланове от поколения. Дори едно проклето семейство можеше да окаже отпор само. Истинската кървава баня все още не бе започнала.
Стисна зъби и се помъчи да се изправи.
— Проклета стрела. Проклета шиба…
Втора стрела го прониза през лявата буза, точно под костта и дълбоко в носоглътката. Главата му се отметна назад. Кръв изпълни гледката му. Кръв потече в гърлото му. Той хвана стрелата със здравата си ръка и я измъкна. Понечи да изругае, но от устата му излезе само глухо клокочене.
Помъчи се да намери прикритие зад щита си, но отгоре изсвистяха още стрели. Земята под него беше мокра от кръв — неговата кръв — и той зяпна черната локва. Преглъщаше лепкавата течност в устата си колкото може по-бързо, но започваше да се дави, а коремът му бе натежал като чувал със зърно.
„Опитайте нова атака, страхливци. Ще стегнем челюсти на гърлото ви. Ще изтръгнем живота от вас. Ще застанем върху планина от телата ви.“
Стрела улучи шлема на някакъв воин — почти на ръка разстояние — и Кашат видя как пръчката се пръсна все едно, че беше най-тънко късче лед. После видя как шлемът се хлъзна на две парчета от главата на мъжа. Воинът залитна назад, зяпна за миг към Кашат — с издути и заскрежени очи, — преди да рухне на земята.
Стрели се пръскаха навсякъде около него. Писъците на воините секнаха така внезапно, че ужас стегна душата на Кашат. Нов удар по щита му и ратанът под кожата се пръсна като стъкло.
„Какво става?“ Убийствената болка от раните му беше престанала. Почувства се странно топъл и усещането го замая.
Пред бойната линия падаха коне. Изпънатите жили на лъкове потръпваха и се разпадаха на искряща прах. Видя как войници ак’рини — с разкривени посинели лица — се свличат от седлата. Врагът се бе превърнал в объркана тълпа.
„Атака! Трябва да атакуваме!“ Кашат се надигна с усилие. Захвърли останките от щита си и издърпа меча в лявата си ръка. Натисна напред, сякаш дращеше да изплува от убийствено течение и вдигна оръжието.
Последваха го стотици, бавно като в сън.
Марал Еб поведе смесените кланове срещу настръхналата стена на сафините. Виждаше ужаса в очите им, неверието им пред дивашката ярост на Белите лица.
Въздухът бе станал необяснимо плътен, а и вече падаше нощта — толкова дълго ли се бяха сражавали? Възможно беше, да — виж редиците мъртви от всички страни! Сафини и баргасти, а там, на склона, купища мъртви ездачи и коне — върнали ли се бяха сенаните? Трябваше да са се върнали!