Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
„И никой не е по-добър лъжец от обвиняемия.“
Така че не бе направил нищо, за да заслужи това. Беше правил само каквото трябваше, за да се измъкне, да се провре и да се шмугне. Да продължи да живее, като задоволява всичките си навици, всичките си искания и нужди. Убиецът нямаше причина!
Тичаше задъхан по безкрайни коридори, по виещи се на спирали изкачвания и спускания. Казваше си, че вече толкова се е изгубил, че никой изобщо няма да го намери.
„Изгубен в своя бълвоч от извинения… Не! Не си помислих това! Изобщо не казах това! Намери ли ме той? Намери ли ме кучият син?“
Незнайно как си беше оставил оръжията някъде — всички до едно. Как се беше случило това? Шеб изхлипа и продължи да тича напред. Имаше нещо като мост ей там, минаваше през мрачна като пещера зала, която сякаш се изпълваше с облаци.
„Цял живот се опитвах да съм незабележим. Изобщо не исках да ме забелязват. Просто грабвам каквото мога и се измъквам, докато не се появи следващото нещо, което ми трябва. Толкова просто. Толкова логично. Никой не би трябвало да ме убие за това.“
Никога не си беше и представял колко изтощително може да е мисленето. Залиташе по моста, под ботушите му заскърца желязо… какво му ставаше на проклетото дърво? Закашлян в отровните пари на облаците, с подлютени очи и пламнал нос, той се олюля и спря.
Беше стигнал достатъчно далече. Всичко, което беше правил, го беше правил с основание. Беше толкова просто.
„Но толкова много пострадаха, Шеб.“
— Не съм аз виновен, че не можаха да се отдръпнат от пътя ми. Ако имаха малко мозък в главите, щяха да видят, че идвам.
„Начинът ти на живот превърна живота на други в мизерия, Шеб.“
— Какво да правя, като не са могли да се справят по-добре?
„Не можаха. Те дори не бяха хора.“
— Какво? — Вдигна глава нагоре, към очите на убиеца. — Не, не е честно.
— Точно така, Шеб. Не е и никога не е било.
Мечът замахна.
Призракът запищя. Изведнъж се бе оказал пленен в залата на Матроната. Вихреше се мъгла. Раутос беше на колене и плачеше неудържимо. Брет хвърляше плочите си, които вече не бяха плочи, а монети, лъскави и блестящи — но всяка фигура, която оглеждаше, изтръгваше от нея глухо ръмжене и тя ги замиташе отново с ръка — влудяващо дрънчене на монети изпълваше въздуха.
— Никакви отговори — изсъска тя. — Никакви, никакви отговори!
Таксилиан стоеше пред огромния трон и мърмореше:
— Сулкит го преобрази… и сега той чака… Всичко чака. Не разбирам.
Сулкит стоеше наблизо. Цялото му тяло се беше преобразило, издължено, с изгърбени рамене, муцуната му скъсена и по-широка, ноктите блестяха покрити с масла. Сивите очи на влечуго бяха впити в една точка, немигащи — търтеят не беше повече търтей. Срещу призрака вече стоеше Страж Дж’ан.
Нечовешкият поглед беше непоносим.
Вийд пристъпи в залата и спря. От меча капеше кръв, предницата на кожения елек с метални шипове бе зацапана и ожулена. Лицето му беше безжизнено. Очите му бяха очи на слепец.
— Здравей, стари приятелю — рече той. — Откъде да започна?
Призракът се присви от ужас.
Раутос стоеше смълчан пред жена си. Поредната нощ, прекарана в мълчание, но този път във въздуха имаше нещо горчиво. Тя се взираше в лицето му и в изражението й имаше нещо странно и студено.
— Никаква жалост ли нямаш, съпруже?
— Нищо друго нямам освен жалост — отвърна той.
Тя извърна очи.
— Разбирам.
— Ти се предаде отдавна — каза той. — Така и не го разбрах.
— Не всеки се предава доброволно, Раутос.
Той я изгледа.
— Но къде намери радостта си, Ескил? Ден след ден, нощ след нощ, къде намери радостта си от живота?
— Ти отдавна престана да търсиш това.
— В смисъл?
— Намери своите увлечения. Единствения път, когато очите ти оживяваха. Моята радост, мъжо, беше в теб. Докато си отиде.