Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Смехът й беше хриплив и накъсан.
— Когато го направя, планините ще се срутят. Моретата ще изврят. Въздухът ще се налее с отрова. Моят отговор, воине, ще оглуши небесата. — Обърна се рязко, дрипите изплющяха по тялото й. — Усещаш ли го? Портала — пропуква се и пътят ще срещне с охота това, което мине по него. И какъв път! — Изсмя се отново.
— Омразата ми е безмълвна — каза Торент. — Няма какво да каже.
— Но аз все пак я подхранвам.
Очите му се разшириха.
— От теб ли идва тази треска, вещице?
— Не, винаги се е таила в душата ти като усойница в нощта. Аз само я съживих до праведност.
— Защо?
— Защото ме забавлява. Оседлай коня си, воине. Тръгваме към върховете на твоите легенди.
— Легенди, надживели народа, който ги разказва.
Тя кривна глава и го изгледа.
— Още не. Още не.
И се засмя отново.
— Къде е той? — изпищя Стейви, вдигнала юмручета, сякаш се канеше да я удари.
— Не знам — отвърна спокойно Сеток. — Досега винаги се е връщал.
— Но минаха толкова дни! Къде е той? Къде е Ток?
— Той служи на повече от един господар, Стейви. Цяло чудо беше, че можа да остане толкова дълго с нас.
Сестрата на Стейви изглеждаше готова да избухне в сълзи, но все още не беше проговорила. Момченцето се бе облегнало на безжизнения хълбок на Баалджаг — огромният звяр лежеше като заспал, отпуснал нос между предните си лапи — и си играеше с камъчета, все едно не забелязваше отчаянието на сестрите си, и тя се зачуди дали наистина не е малоумно. Въздъхна и каза:
— Той ни насочи на изток. Значи това е посоката, в която трябва да продължим…
— Но натам няма нищо!
— Знам, Стейви. Не знам защо иска да тръгнем натам. Не обясни. Но не бихте тръгнали против неговите желания, нали? — Знаеше, че това е нечестна тактика, от тези, които трябва да принудят децата да се подчинят.
Действаше, но както знаеше всеки възрастен, не задълго.
Сеток махна с ръка. Ай се изправи и затича напред. Сеток гушна момченцето и махна на близначките. Скоро жалкият бивак остана зад тях.
Зачуди се дали Ток изобщо ще се върне. Зачуди се дали има някаква цел зад решението му да се погрижи за тях, или всичко е само някаква утайка от чувството му за вина или усещането му за отговорност към децата на приятеля му? Беше оставил живота зад себе си и не можеше да се придържа към порядките му, нито да е подвластен на изискванията, които животът налага над всяка смъртна душа. Не, никакъв човешки мотив не можеше да има в действията на такова същество.
Окото, с което я бе погледнал, беше око на вълк. Но дори в глутницата имаше напрегната игра на подчинение и господство. Блаженството на братството и сестринството прикриваше политически машинации и безскрупулни решения. Жестокостта се нуждаеше само от удобен повод. Тъй че той водеше тази тяхна жалка глутница и господството му бе неоспоримо — в края на краищата едва ли можеше да бъде заплашен със смърт, нали?
Най-сетне разбра, че не може да му вярва. И че облекчението й, че бе поел командването, бе реакцията на дете, същество изгарящо от нетърпение да се свие в сянката на някой възрастен, да се моли за закрила и доброволно да си затвори очите пред възможността същинската заплаха да е в мъжа — или жената — до него. Разбира се, близначките бяха изгубили всичко. Отчаяната им преданост към един мъртвец, някогашен приятел на баща им, беше обоснована, предвид обстоятелствата. Стейви и Сторий искаха Ток да се върне. Разбира се, че го искаха, и бяха започнали да гледат на Сеток с известно негодувание, сякаш тя бе виновна, че го няма.
Глупаво беше, но близначките не виждаха спасение в Сеток. Не виждаха никаква закрилничка в нея. Всъщност им се искаше нея да я няма.
Момчето си имаше своя гигантски вълк. Щеше ли той да ги защити? На това едва ли можеше да се разчита.
„А имам сила, макар че все още не мога да различа формата й, нито предназначението й дори. Кой в сънищата си не е всемогъщ? Ако насън ми порастват крила и летя високо над земята, това не означава, че ще се събудя загърната в пера. Ние сме богове в сънищата си. Бедствието ни поразява, когато започнем да вярваме, че същото е вярно и в реалния ни живот.“
„Жалко, че Торент не е тук. Иска ми се изобщо да не ме беше напускал. Все още го виждам в ума си. Виждам го застанал над планина от кости, очите му тъмнеят под ръба на шлема.“
„Торент, къде си?“
— Изглеждат почти умрели — каза Йедан Дериг.
Ян Товис, която яздеше до брат си, се намръщи.
— Сигурно са пробудили нещо. Казах им да се защитят, но си мисля, че с това може да съм ги убила и двете.
— Може да приличат и да се държат като кикотещи се момиченца, Сумрак, но не са. Не си убила никого.