Операция „Червена буря“ [bg]

— Капитанът в командния център! — Струваше му се, че току-що е затворил очи, когато високоговорителят над главата му се включи. Маккафърти погледна часовника си, докато излизаше през вратата. Беше спал деветдесет минути. Трябваше да се задоволи и с толкова.

— Какво става? — обърна се той към старпома.

— Възможен контакт с подводница откъм левия борд. Току-що я засякохме. Вече имаме промяна в пеленга — близо е. Все още нямаме сигнатура.

— „Бостън“?

— Възможно е.

„Иска ми се Тод да не се беше отделял така“ — помисли си Маккафърти. Той се зачуди дали да не се обади на „Провидънс“ и да й каже да развие максимална възможна скорост и да не мисли за шума. Дани обаче знаеше, че това е гласът на умората. Уморените хора правеха грешки, особено по отношение на преценките си. „Капитаните не могат да си позволят такива грешки, Дани.“

„Чикаго“ се движеше с шест възела. „Никакъв шум — помисли си капитанът. — Никой не може да ни чуе… може би, вероятно. Ти самият вече не си съвсем сигурен, нали?“ Той влезе в хидролокаторния отсек.

— Как си, старши?

— Горе-долу, шкипер. Контактът е страхотен. Вижте как се появява и затихва. Там си е, в това спор няма, но е дяволски трудно да го задържим.

— „Бостън“ е тръгнала на запад преди няколко часа.

— Може да се връща у дома, сър. Бог ми е свидетел, че този контакт е доста тих. От друга страна, може да е някоя „Танго“ на акумулатори, сър. Сигналът е твърде слаб, за да определя типа с точност. Съжалявам, сър. Просто не знам какво е. — Старшината потърка подпухналите си очи и въздъхна тежко.