Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)

Аруула поклати глава.

— Не, само Лакан. — Погледна го настойчиво в очите. Маддракс, знам, че не вярваш във Вудан, а също и в Адакс. Но аз вярвам. През целия си живот съм мечтала да видя Етера, мястото, откъдето идват всички. Благоденствие, слава и вечно щастие очакват оногова, който влезе в Етера.

— Но… — Мат се помъчи да намери точните думи. — Нямам време да гоня някакви химери. Трябва да вървя към Берлин, да намеря приятелите си…

— Аруула знае това — увери го варварката и започна да говори за себе си в трето лице, както правеше често, когато имаше предвид нещо сериозно. — Аруула знае грижите на Маддракс и знае колко важно за него е да намери приятелите си. Но Вудан е избрал за нас този път. Негова е волята да идем в Етера. Там всичко е така, както си е било по-рано, в твоето време, Маддракс. Може би там ще намериш нови приятели, неща, от които ще имаш нужда при по-нататъшните си търсения… — тя въздъхна и се загледа смутено в земята. — Аруула знае, че понякога сърцето на Маддракс е тъжно, че копнее по старото време. В Етера никога вече няма да бъде тъжен…

Вдигна поглед, взря се вторачено в лицето му и той с изненада забеляза сълзи в очите й.

Никога не му се беше случвало да се сблъска с нещо, което е толкова важно за Аруула. Тя не само вярваше в Етера, но беше и убедена, че с помощта на Лакан ще я намери.

Мат си пое дълбоко въздух, поразмисли малко.

Естествено, можеше да се опита да върви сам към Берлин, но нещо го караше да остане при Аруула. Харесваше я много, а може би беше права. Какво пък, ами ако тази Етера съществува наистина? Ако някое място на Земята наистина е пощадено от унищожението — по чиста случайност или пък феномен, подобен на онзи, който ги беше запратил тук?

Фактите говореха против това, но въпреки всичко Мат реши да опита. Какво имаше за губене?

— Ами добре — реши той. — Ще идем.

— Благодаря — рече Аруула и по красивото й лице се изписа лъчезарна усмивка.

— Само още нещо — рече Мат кисело, — просто от любопитство. Ако след катастрофата Адакс е бил първият човек, праотецът на хората, коя тогава е била прамайката? Евакс ли?

— Кой е казал, че ни е била нужна прамайка? — отвърна Аруула с дяволита усмивка. — Женският род е устоял на катастрофата.

— Е, ясно. — Мат обърна очи. — Беше глупав въпрос…

— Е — Лакан прекъсна разговора на двамата, — какво решиха нашите приятели? Искат ли да си отидат, или ще вървят с нас?

— Ще вървим с вас — заяви тържествено Аруула и сред жителите на селото настъпи неописуемо ликуване. Хората се прегръщаха взаимно, плачеха от радост и започнаха да танцуват в кръг около Мат и Аруула. Сплетоха набързо нови венци от цветя, сложиха един от тях на Аруула. Когато понечиха да поставят другия на главата на Мат, той вдигна решително ръце.