Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора — тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, — бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.
Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:
„Какво стана с този човек? Той не беше такъв!“
Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил „такъв“, но ние не бяхме го забелязали.
В пийнало състояние един мой някогашен съученик, съзерцавайки нощна София от ресторанта на Копитото, изповяда:
„Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от другите хора, искам да ги командвам, искам да имам привилегии и власт, искам хубав и охолен живот, искам, като вървя по улиците, всички да ме забелязват и да ми се кланят!“
„Струва ми се, че си сбъркал времето! — му казах. — Трябвало е да се родиш със синя кръв преди няколко века!“
Впоследствие много пъти си мислех, че не той, а аз бях сбъркал времето, защото, както Джордж Оруел бе писал: „Някоя кръв е по-червена от друга кръв.“ Моят съученик направи забележителна кариера, получи наистина привилегии и власт и наистина много хора му се кланяха.
Друг мой познат, който на младини не блестеше с никакви особени способности и имаше в актива си съмнително ремсово минало, се хвърли в активна младежка работа, влезе в Централния комитет на комсомола, стана по едно време директор на моето издателство („Народна младеж“) и след това хвръкна почти до върха Той беше това, което хората в България парадоксално наричаха „кадърен некадърник“. Трябва да му се признае, че той нямаше никакъв друг талант на този свят освен този на партиен кариерист.
Изглежда, амбицията за обществено-партийна кариера има нещо много общо с неспособността на човек да се осъществи чрез дадена професия или специалност. Може би тази амбиция се подхранва от съзнанието, че човек не може да бъде добър инженер, доктор, журналист, зидар, обущар или каквото и да е. Може би тази амбиция се разпалва от омраза към ония, другите, по-способните, зове за отмъщение за понесеното унижение от собствената некадърност. Като казвам това, имам предвид, че омразата при българските политически условия днес има много тясна връзка с пътищата към властта. Колко пъти съм чувал подобни амбициозни граждани да казват:
„Ах, как ще си го върна един ден!“
Но в акумулирането на омразата и превръщането й във воля и енергия за борба мога да посоча и други случаи. Хора, които не са били лишени съвсем от творчески възможности и които не са имали никакъв пряк повод да мразят никого, са решавали, че са изключително нещастни и че за това нещастие са им виновни другите. Познавах един, сега покоен, главен редактор на вестник, който открай време се смяташе за най-нещастния човек и прояви титанска дейност, за да тероризира всичко живо под него, един вид за възмездие.
„Всички са виновни пред мене, целият свят е крив!“ — викаше той, за да излее цялата горчивина и ненавист, които природата бе натрупала у него.
Забележете, че вината на другите винаги ни снабдява с оправдание за някои не много красиви наши собствени постъпки.
Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта. Не искам да се спирам на това изключително популярно чувство в социалистическото или комунистическото общество.
„Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!“ — казваше един от старите работници в нашата фабрика.