Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
Драйсдейл кимна.
— Боях се точно от този отговор.
Глицки отегчено се обади:
— Добър е отговорът, Арт. Защото е верен.
Но Драйсдейл вече не го слушаше.
— Не. Съжалявам, драги, но какво ще кажете например за това — идва нашият хазяин Коупс да закрепи някакви тръби, започва да развива тази мистериозна лента и оставя върху нея отпечатъците си. А когато си тръгва, просто забравя да вземе лентата със себе си. На следващия ден пристига онзи изверг да извърши пъкленото си дело и хоп, попада на подходяща вещ — лентата. Защо всичко да не се е случило например така?
Господи, започна да става досадно, помисли си Глицки. Разбира се, че събитията винаги биха могли да се случат и по друг начин. Просто на Драйсдейл му харесваше да се прави на интересен. Никой от тях не изпитваше и капка съмнение, че именно Коупс е оставил уличаващия отпечатък от вътрешната страна на тиксото, но — и в това беше въпросът — уликата сама по себе си не им вършеше достатъчно работа.
Драйсдейл се облегна назад, потънал в размисъл.
— Татуировката прецака всичко — процеди той.
— Татуировката потвърждава вината му — обади се глухо Глицки.
— Ето тук, колеги, бъркате. В началото не знаехте за нея. — Драйсдейл вдигна ръка. — Аз вярвам с цялото си сърце, че Левън Коупс е нашият човек. Но не виждам как, по дяволите, ще го докажете.
Внезапно Глицки въздъхна тежко и се изправи.
— Мислех си, че тиксото ни е напълно достатъчно. Оставям на вас, титани на мисълта, да обясните как точно се разсъхна всичко. На ваше разположение съм за процеса, стига да се стигне до процес.
И той затвори безшумно вратата след себе си. Колегите му седяха зашеметени в настъпилата тишина. Накрая Драйсдейл изпусна струйка въздух от издутите си бузи.
— Ейб е в черна дупка.
— Тиксото е напълно достатъчно — отвърна Дженкинс.
Драйсдейл пак започна да подхвърля топките.
— Сънуваш — каза той.
Глицки жадуваше да напусне Палатата и да излезе на улицата. Пътьом провери в отдел „Убийства“ — нямаше съобщения за него — и се спусна по ветровитото черно стълбище зад сградата. Винаги имаше подръка поне половин дузина свидетели по другите случаи, които можеше да разпита. В неговата професия това беше нещо естествено.
И тъй, той караше на запад през мъглата към къщи — сред неясните, размазани очертания на градския пейзаж — осланяйки се единствено на маркировката по Буш стрийт…
Не знаеше кое го притесняваше повече — дали това, че излезе от кожата си в кабинета или това, че Драйсдейл се бе оказал прав. Никой не започва разследване с абсолютната увереност кой е извършил престъплението. Ако това се случеше, както беше сега при Ейб, имаше опасност да се изгуби от поглед цялостната верига на доказателствата, смисъла от събирането им брънка по брънка и евентуалното построяване върху тяхна основа от страна на обвинителя на работеща хипотеза, която да убеди в максимална степен съдебните заседатели.
По необходимост това бе бавен и отегчителен процес. Постоянно се налагаше да подлагаш на съмнение собствените си мотиви, схващания, работни навици и най-малкото нещо, което вършиш — с една дума, всяка стъпка по пътя. Най-добрият вариант бе, ако всяко ново откритие те водеше към единствения възможен правилен отговор.
Той удари с ръка по кормилото, силно.
Глицки не би могъл да даде смислен отговор на въпроса защо спря пред Центъра за оказване на помощ след изнасилване. Наистина нямаше конкретна причина. Може би ставаше дума просто за човешки порив — ей така, да си поприказва с някого. На себе си Глицки пробута обяснението, че е длъжен всячески да развива способността си за общуване — нещо, което мъжете в синьо непрекъснато трябваше да усъвършенстват.
— Госпожица Карера каза, че би желала да я държа в течение на случая.
— Точно сега не е тук — отвърна Сам Дънкан. — Но ако не представлява тайна, не бих имала нищо против да чуя какво става. Докъде са стигнали нещата, имам предвид. Защо не седнете?
Той взе сгъваемия стол пред бюрото ѝ, завъртя го с облегалката напред и го яхна.
— Нещо май работите се объркаха.
Раменете ѝ увиснаха.
— Защо ли не ме учудва това. Какъв е проблемът този път?
— И друг път ли ви се е случвало?
Отсреща му отвърнаха с нещо подобно на усмивка.
— Занимавам се с изнасилване и право повече от десет години. Този отговор удовлетворява ли ви? — Тя въздъхна. — Значи още един сбъркан ще си тръгне свободен, така ли?
Глицки изчака малко, преди да отговори.