Картбланш [bg]

Тъй като Ерик Янсен не бе отговорил на обаждането по телефона и Дън беше чул изстрел отвътре, Ирландеца каза на Хидт, че охранителят сигурно е мъртъв. Той беше запечатал изходите на болницата, а после бе побягнал като тромаво животно обратно към караваната и беше съобщил на Хидт, че ще детонира експлозивите в сградата. Това трябваше да стане утре, но нямаше причина събарянето да не бъде ускорено.

Дън беше активирал компютъризираната система и натиснал двата червени бутона едновременно, за да даде начало на процеса. Застрахователната отговорност изискваше в сградата да бъде оповестено сто и осемдесет секундно предупреждение, записано на езици, които се говорят от деветдесет процента от работниците. Би отнело повече време да се отмени предпазната мярка, но ако не беше заровен в тунела, натрапникът сигурно бе затрупан в моргата. Ако някой дойдеше да разпитва за изчезнал човек, Хидт щеше да отговори: „Разбира се, ще проверим… Какво? Боже мой, нямахме представа! Направихме всичко, каквото трябваше. Поставихме табели на оградата. И как така не е чул записаното предупреждение? Съжалявам, но не сме виновни“.

— Петнайсет секунди — отбеляза Дън.

Настъпи мълчание. Хидт започна да брои беззвучно, мърдайки устни.

Таймерът на стената стигна до нула и компютърът изпрати предварително настроения сигнал до детонаторите.

Отначало те не видяха пламъка на експлозията. Първите взривове бяха вътрешни и слаби, за да съборят носещите греди. Но няколко секунди по-късно блеснаха светлинни експлозии като от папарашки фотоапарати, последвани от звука на коледни бомбички и сетне по-плътни гърмежи. Болницата се разтресе и после, сякаш коленичила, за да предложи врата си на секирата на палач, бавно се наклони и рухна. Към небето бързо се вдигнаха облаци прах и пушек.