Тихият палач [bg]

Марино й подаде блекбърито си със снимката, която бе направил тази сутрин. Табелата беше същата като на сивата кола, която току-що ни подмина. Телефонният номер беше същият. Пикапът вече беше далеч пред нас в дясната лента с включен десен мигач.

— Магнитно лого — реши Марино. — От онези, които се слагат и махат. Това трябва да е. Сутринта определено пишеше „Поддръжка на морави — Сони“ и под логото имаше телефонен номер. Може да има и повече от един бизнес с един и същ телефон.

— Тогава защо не ги рекламира всичките на едно и също лого?

— Може гадното хлапе да няма нищо общо с това — каза Марино. — Може би просто е чистело тротоара край мястото, където е бил паркиран пикапът.

Това обясняваше защо не се притесни, когато Марино налетя като полудял и започна да снима регистрационния номер и да го заплашва. Помислих си го, но не му го казах.

— Виждала ли си друг път същия пикап в квартала си? — попита ме той.

— Не си спомням, но това нищо не означава. Рядко съм си у дома през деня.

Марино наблюдаваше сивата кола, докато тя завиваше по Харвард Бридж, и го виждах, че обмисля дали да я последва. Вместо това завихме наляво по Одри Стрийт към паркинга на жилищния блок на Масачузетския технологичен институт, където спряхме.

— Вероятно не е нищо особено, но не искам да рискувам — каза той. — И не искам шофьорът да си мисли, че му обръщаме внимание.

— Ти намали, за да може той да ни задмине — припомних му.

— Той няма представа, че това има нещо общо с него.

Не бях убедена, че е така. Марино си спомни за инцидента тази сутрин и отново се ядоса. Ако шофьорът на пикапа беше наблюдателен и можеше да чете по устните, със сигурност е видял как Марино гледа кръв нишки и ругае. Но и това не му казах, докато се оглеждах наоколо. Пред нас бяха спортните площадки и футболното игрище на Масачузетския технологичен институт. От другата страна на реката се виждаха старите тъмночервени тухлени къщи със сиви покриви на Бак Бей.

В очертанията на Бостън в далечината се открояваха кулата Пруденшъл и нейната антена, стърчаща като рицарска пика, и малко по-високата сграда на Джон Хенкок, в чиято стъклена повърхност се отразяваха облаците. Към хоризонта светлината се променяше както ставаше винаги над големи водни пространства. Река Чарлс течеше на североизток и навлизаше в района на пристанището, след това обикаляше летище „Логан“ и бариерните острови, преди се влее в залива, и да се смеси накрая с океана. Спомних си какъв прекрасен пролетен ден беше. Небето беше яркосиньо, дърветата и тревата — наситенозелени.

Точно в този миг с Бентън трябваше да сме в самолета за Форт Лодърдейл. Спомних си и за апартамента, който бе наел на брега — изненадата ми за рождения ден. Доколкото познавах вкуса му, той щеше да е изключително изискан. Ала бързо прогоних тези мисли от главата си, защото няма никаква полза да си представяме какво е щяло да се случи. Вече знаех, че едноседмичната ни ваканция ще бъде отложена, а за нас това е все едно да бъде напълно отменена. Нашите почивки не бяха тогава, когато заминавахме някъде, а когато спираха да се случват лоши неща, и то достатъчно дълго, че да нямаме за какво да се притесняваме.