Йерусалимска загадка [bg]

Тя не помръдна.

Той вдигна бутилката с вода, задържа я в свивката на лакътя на ръката си, в която държеше кутията с ориза, после се обърна и се насочи към стълбите.

— Те поискаха това като доказателство, че си все още жива. Може би утре ще си по-сговорчива — добави той. — Когато силите ти отслабнат още малко.

— Ще го направя. — Гласът й бе силен. Това беше добре.

Отне й само минутка да напише няколкото изречения, които той й издиктува, и да се подпише. После взе да пие жадно от бутилката. Дори не докосна пластмасовата кутия, но той въпреки това й я остави.

Горе, след като намести обратно капака и плочките на пода отново изглеждаха идеални, Арап Анак излезе навън при железния мангал на двора. Той се издигаше на метър и двадесет над земята и имаше три крака. От върха му се спускаше тънка желязна верига, за която бе закачен котелът, почернял от употреба и от времето.

Беше го купил преди много години от един мъж, който твърдеше, че е бил намерен в храм на Ваал, разкрит само на няколкостотин метра от мястото, където се намираше в момента. Това бе причината да наеме маслиновата ферма и старата турска къща. Котелът на мангала беше във формата на две събрани шепи.

Арап Анак бе извършвал церемонията няколко десетки пъти. Тя му помагаше да премахне съмненията си. Болката не го бе спохождала от дълго време, но все пак беше важно да изпълни церемонията. Тя му напомняше, че целта оправдава средствата.

Древните са знаели как работи човешкото съзнание. Когато племената са се изтребвали заради влияние, те са имали нужда от церемония, помагаща им да влязат в състояние на ума, в което да им е приятно да убиват други хора. Да надвият врага си, да наблюдават как някой страда, а после умира, и да изпитат наслада от това.

Това беше церемония, извършвала се във времена още преди Мохамед, преди Христос, даже преди Мойсей и техните бръщолевения за състрадание и обич към ближния.

Арап Анак смачка листа, на който бе писала Сюзън, и го пусна в котела. После откачи ножа, който висеше от горния край на един от краката на мангала, поднесе върха му на пламъка на свещта и прободе опакото на ръката си. Избликна капка кръв. Той наклони ръка, така че капката падна върху листа и остави наситено червено петно.

Мъжът докосна восъчната свещ, горяща близо до хартията, която изчезна за секунди. Остана само пепел. Той я щипна с пръсти, размаза си я по лицето. Всичко беше готово. Надеждите й бяха събудени. Часът бе настъпил. Финалната игра можеше да започне.

Смъртта очакваше главната й роля…