Йерусалимска загадка [bg]

Тълпата на отсрещната улица бе съставена предимно от араби, гологлави или с куфии, разпуснати над раменете им. Имаше и екип, който заснемаше всичко.

Приближих се до оператора.

— Какво става? — поинтересувах се.

Той ме погледна, изплю се на земята и се върна към работата си.

Ние отидохме отсреща до параклиса. Дървената му врата бе стара и сива и изглеждаше като да е от времето на кръстоносците. Беше затворена, а над нея висеше гравирана табела с надпис на гръцки. На друга табела от полиран месинг просто пишеше: Параклис на Богородица.

Тук ли спираше нашият лов на духове? Огледах се. Зад тълпата различих групичка полицаи със сини ризи. Те блокираха входа към уличката.

— Искаш ли кафе? Ей там има едно заведение — предложих. Посочих към старомодно изглеждащо кафене в обратната посока на тази, от която бяхме дошли. Над входа му имаше червена пластмасова табела, а менюто бе залепено на стъклената витрина.

След няколко минути отпивахме гъсто черно кафе в един тих ъгъл на заведението. Не успяхме да заемем маса близо до прозореца, тъй като вътре беше пълно с туристи, които разглеждаха карти, и местни клиенти, надвесени над чай в стъклени чаши или млечни напитки.

— Има полицейски участък близо до портата Яфа — отбеляза Изабел. — В някаква сграда, наречена Кишле. Може да ги питаме дали знаят нещо за Сюзън Хънтър. Мисля, че доникъде няма да стигнем, като се мотаем безцелно наоколо. — Гласът й звучеше притеснено.

— Не се шляем, а разглеждаме забележителности.

— Какво мислиш, че ще намерим тук? Кайзер е мъртъв. Вероятно само е говорел за това място.

— Тогава за какво са се струпали всички тези хора?

Тя погледна навън, после сведе очи към менюто.

В кафенето бе влязла монахиня в черни одежди. Вероятно беше над осемдесетгодишна. Кожата й бе набръчкана, прозираща, като корица на книга, която щеше да се разпадне всеки момент. Около очите й личаха сини вени. Одеждата й беше от груба избеляла вълна, беше прегърбена.

Дочух я да си поръчва чай. Говореше с изтънчен английски акцент. Станах и се приближих до нея.

— Извинете, че ви безпокоя — рекох. — Нямаше как да не ви чуя — усмихнах се. — Говорите английски, нали?

Тя ме изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше каква глупост още може да излезе от устата ми.

Вдигнах ръце, за да я успокоя.

— Не се тревожете. Нищо не искам от вас. — Поколебах се нарочно, след което продължих: — Е, поне нищо материално.

Тя присви очи. Предположих, че се колебае дали съм един от онези, които с пристигането си в града се разболяват от йерусалимския синдром, въобразявайки си, че са Месията и че притежават силата да променят света.

— Просто се чудех за какво са се събрали всички онези хора отвън. Знаете ли?

Монахинята пое тежко дъх и ноздрите й се свиха.