Йерусалимска загадка [bg]

Изабел им показа паспорта си с една ръка и отпи от бутилката с другата, след което ми я подаде.

Войникът взе паспорта й, заразглежда го в продължение сякаш на векове. Най-накрая й го върна. После ни пуснаха да минем. След секунди завихме зад един ъгъл и видяхме висока стоманена преграда да блокира другия край на улицата. Между нея и нас имаше група израелски войници с каски. Можех да чуя арабските скандирания отвъд.

Изведнъж върху преградата се появиха две ръце и едно кафяво лице изникна над нея. Някой сигурно бе повдигнал човека нагоре, тъй като стената беше висока три метра. Войниците от тази страна заудряха с метални палки в близост до ръцете. Лицето се скри, но един вик се извиси, сякаш мъжът бе ранен, а може би викът бе предизвикан от това, че е видял нас зад преградата.

Каквато и да бе причината, последва дъжд от камъни, който прелетя над преградата и се засипа над нас.

Вдигнах ръка, за да предпазя Изабел. Един камък се удари в дланта ми. Заболя ме адски, но не свалих ръката си.

Вратата, пред която се намирахме, тясна и със стъпало от пясъчник отпред, беше като другите на улицата, плътно затворена. Върху нея имаше бележка, залепена в краищата със синьо тиксо. Шимон похлопа на нея, но никой не отвори. Край нас падаха камъни.

Шимон отново почука, този път по-силно. След малко вратата се пооткрехна и погледите ни попаднаха върху мъж, който заемаше цялата й ширина. Той беше червенокос, с лунички и с рижави вежди. Кожата му бе бледорозова. Ризата му беше тясна, с избеляла червена шарка през средата.

— Какво искате? — попита ни доста недружелюбно той.

Звучеше така, сякаш беше от някой затънтен край на Американския юг. За момент си помислих, че може да събудя у него малко съпричастност, като ме види да държа американски паспорт. Но той притеснено изръмжа насреща ни.

— Без посетители — отсече.

И захлопна вратата под носа ни.

До нас отново се стовариха камъни.

— Ох! — простена Изабел и се прикри с ръце.

Заудрях вратата с юмрук. Тя се залюля на пантите си.

— Отвори, за бога! — изкрещях.

После тя пак се пооткрехна.

— Казах ви, без посетители — повтори недружелюбно червенокоското.

Шимон вдигна личната си карта.

— Имам право да вляза и да огледам разкопките. Аз съм професор от Еврейския университет. Дадох препоръки на Макс Кайзер, за да получи достъп до обекта. Трябва да видя къде е работил той… след това, което се случи с него. Тези хора са мои колеги — посочи към нас.

Червенокоското размаха ръце във въздуха.

— Нямаме време да правим обиколки.

— Няма да се бавим. Ако се наложи да се върна тук с приятеля ми от отдела за антики, ще ни отнеме доста повече време. Той държи на щателните проверки на обектите, за да се увери, че се ръководят правилно.