Кодът на Атлантида [bg]

— Какво искаш да кажеш? — разтревожено попита Лесли.

— Трябва да замина за Москва.

— За да посетиш семейството й ли? Разбирам те, но…

— Не само за да посетя семейството й. А за да намеря още информация за цимбала. Юлия беше блестящ археолог. Въпреки че лабораторията й е изгоряла, тя никога не държеше цялата си документация на едно място.

Лесли не беше глупава и незабавно съобрази.

— Смяташ, че може да е оставила информация за цимбала и някъде другаде.

Лурдс кимна. Нямаше причина да лъже. Лесли не знаеше за Юлия толкова, колкото знаеше той.

— Би трябвало да има копие на документацията за артефакта — каза той. — Тя беше много стриктна в това отношение. Понякога е трудно да опазиш изследването си. Учените вземат всякакви предпазни мерки. — Намръщи се. — Съжалявам за програмата ти, Лесли.

— Няма проблем — увери го тя. — Сроковете ни са ограничени, но съм сигурна, че можем да изкопчим два-три дни.

— Може да се окажат повече — рече Лурдс.

Лесли го погледна.

— Цимбалът и звънецът са свързани по някакъв начин — обясни той. — Ако успея да открия следата, ще се опитам да разбера кой е убил Юлия, а също така Джеймс Кейл и сина на обущаря.

— Може да се окаже опасно.

— О, нямам намерение да правя глупости — каза Лурдс. — Щом събера достатъчно данни, за да ги съобщя на полицията, непременно ще го направя. Все пак аз съм просто лингвист. Ако Юлия не ми беше приятелка и ако не бях сигурен, че мога да се добера до повече неща от полицията, не бих и опитал.

След като Лесли си тръгна, Лурдс се зае да намери колкото се може по-скоро полет до Москва. За съжаление нямаше особен успех. Дори и сега Русия не беше от дестинациите, към които самолетите излитат на всеки половин час.

След като се обади на три авиокомпании и не намери каквото търсеше, Лурдс започна да събира багажа си. Трябваше да замине по един или друг начин. Освен това трябваше да си купи дрехи — гардеробът му беше крайно неподходящ за московските температури.

Прибираше нещата си и скърбеше за Юлия и семейството й. Не знаеше как ще я карат Иван и децата и не можеше да си представи болката, която изпитват.

Мислите за тяхната загуба разпалиха решимостта му. Не биваше да позволява на убийците да останат безнаказани. С нов прилив на сили отново се зае с пътническите агенции.

Лесли стоеше в лобито на хотела и се чувстваше неудобно — сякаш беше отишла на среща в неделя сутринта, все още носейки вечерния си тоалет от събота. Искаше й се да вземе душ и да се преоблече, но репортерските й инстинкти се бяха задействали с пълна сила.

Също като параноята й.

Чакаше сателитния телефон да установи връзка и се опитваше да подреди мислите си. Когато операторът отговори, Лесли помоли да я свържат с шефа й, Филип Уин-Джоунс.