И след това… [bg]

— И все още не мога да разбера как човек може да се реши да приеме безропотно края си.

— Да отричаш смъртта не е никакво решение! Премахвайки повечето от обредите за преминаване в отвъдния свят, нашето общество е превърнало тази материя в табу. Ето защо хората се чувстват така объркани и разстроени, когато се сблъскат с нея.

Лекарят направи пауза от няколко секунди, след което добави:

— Така или иначе, смъртта не е някаква аномалия.

Бе произнесъл последните думи някак натъртено, сякаш се опитваше да убеди в това и самия себе си.

Двамата бяха поели по обратния път към входната зала. Натан започна да закопчава палтото си. Но преди да си тръгне, трябваше да му каже едно последно нещо:

— Нека да бъде пределно ясно, Гарет: аз изобщо, ама изобщо не ви вярвам.

— Моля?

— Всичко, което сте ми разправяли досега, целият този брътвеж за смъртта и за Вестителите. Не ви вярвам и една думичка.

Гудрич не изглеждаше изненадан.

— О! Разбирам ви: човек, който мисли, че управлява своето съществуване, няма особено желание да го тласкат към подобни убеждения.

— Впрочем, държа да ви известя, че се намирам в отлично здраве. Много съжалявам, но смятам, че нещо сте се излъгали: аз изобщо не съм смъртник.

— Възхитен съм да го чуя.

— Дори си взех няколко дни отпуска.

— Възползвайте се пълноценно.

— Дразните ме, Гарет.

Натан натисна копчето, за да повика асансьора. Гудрич стоеше до него и го гледаше, сякаш искаше да го прецени колко струва. Най-сетне той се реши:

— Мисля, че трябва да посетите Кендис.

Натан въздъхна:

— Коя е Кендис?

— Една млада жена от Стейтън Айлънд. Работи като сервитьорка в „Долче вита“, кафене в центъра на Сейнт Джордж, където понякога спирам да си изпия кафето, като идвам на работа.

Адвокатът вдигна рамене.

— И какво от това?

— Разбрахте ме много добре, Натан.

Изведнъж споменът за Кевин нахлу в съзнанието му:

— Искате да кажете, че тя ще…

Гарет кимна в знак на потвърждение.

— Не ви вярвам. Минали сте покрай тази жена и внезапно, ей така, сте получили някакво откровение…

Гарет не отговори нищо. Дел Амико продължи своята тирада:

— И как става тая работа, конкретно? Да не би главата й да започва да клима насред тълпата в ритъма на „Погребалния марш“?

— Нямате представа колко сте близко до истината — произнесе Гудрич с тъжно изражение. — Понякога се появява нещо като ореол от бяла светлина, която само аз съм в състояние да забележа. Но това не е най-важното.