Галвестън [bg]

— Ами татко ти? — попита Роки.

— Свестен беше. Бил е морски пехотинец. В Корея. Умря. Но не в Корея. В рафинериите. — Свих рамене. — Беше много отдавна.

Чак когато прехвърлих двайсетте, осъзнах, че Джон Кейди трябва да е знаел, че не съм негов син. Той беше висок метър и седемдесет и три, а на петнайсетия си рожден ден аз бях се източил до метър и деветдесет и два и не бях тъмнокос като него или Мери-Ан, нито брадичката ми бе като техните, но той никога не бе искал да го наричам другояче освен „татко“.

— Този тип — Робишо, явно си го харесвал? Пролича си ти по това как говореше за него.

— Да, сигурно доста съм го харесвал. Той страшно се изненада, когато ме срещна за първи път.

— Защо?

Завъртях очи и въздъхнах, но не ми бе неприятно да разказвам тия неща, които никога не съм разказвал на хората. Започнах да си свалям ботушите.

— Ами… — изсумтях. — Той беше едър мъж като мене и в действителност много приличаше на мен. Същото лице. Изненада се, че имаме еднакви лица.

— Приличал е на теб?

— Ама направо.

Тя се позамисли, но ми се стори, че не ме разбра.

— Странно — каза тя. — Що за човек беше той?

— Умен. Хората го харесваха. Въртеше добър бизнес с италианците по крайбрежието горе в Ню Орлиънс и с много рокери в Арканзас и Тексас.

— Хм… Какво се случи с него?

— Някой го гръмна.

— Гръмнаха го?

— Това казвам.

— Съжалявам, Рой.

— Няма нищо.

— Извинявай. — Тя угаси цигарата си, пъхна ръце под бедрата си, протегна крака и мускулите им се изопнаха като корабни въжета.

Почесах се по коляното и опипах новото си лице, поотпуснатата кожа.

— Аз май наистина оплесках нещата — каза тя.

— Не е нужно да го възприемаш по този начин — казах. Станах и отидох до мивката, пих вода от крана и си изплакнах очите — в огледалото лицето ми вече придобиваше обикновен вид.

Тя надникна през рамо към мен.

— Убивал ли си хора и преди, Рой? Освен онези мъже в къщата.

Избърсах лицето си и се върнах.

— Двама-трима.

— Как се чувстваш заради това?

— Остави ме на мира.

— Извинявай. — Разочарованието в погледа й леко ме бодна. Смъртта превръщаше всичките ми навици и постоянни привички в ненужни. Определени модели на поведение се променяха. Например това, че много дърдорех. — Чувствам се, както се чувства войникът — казах. — Хората, които пречуках, не бяха невинни кибици. Не бяха хора, дето сами не са се докарали до това положение. По-скоро го възприемах така: те създаваха ситуация и от мен се изискваше да се оправя с нея. Каквото повикало…

Тя подсмръкна, издиша през устата и стисна пръстите на краката си.

— Мислех, че ще ни зарежеш тук.

Не отговорих. Останах прав, та да се досети да си отиде в стаята.

— Ако ще ни зарязваш, можеш да ми кажеш. Разбирам те. Разумно е. Дори да си болен, не е разумно да се мотаеш наоколо. Не съм луда, нищо ми няма.