Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Колко малко познавам Кати. Имейлите показват, че съм живял с непозната. И сега прозирам истината. Кати не ме е спасила. Тя не беше в състояние да спаси никой. Кати не е героиня, достойна за възхищение, а само една уплашена, объркана млада жена, лъжкиня и измамница. Цялата митология за нас, която си бях изградил, плановете ни за бъдещето; един живот, който изглеждаше толкова сигурен и непоклатим, рухна за няколко секунди — като къща от картон при повея на вятър.
Мислено се върнах в онази студена стая в колежа преди много години, когато разкъсвах опаковки парацетамол с непохватните си вцепенени пръсти. Сега ме обзе същото вцепенение, същото желание да се свия на кълбо и да умра. Замислих се за майка си. Можех ли да й се обадя? Да се обърна към нея в момент на отчаяние и нужда? Представих си я как вдига телефона с разтреперан глас. Точно колко разтреперан, зависи от настроението на баща ми и дали е пила. Мама можеше да ме изслуша съчувствено, но мислите й щяха да са другаде, а едното й око — насочено към татко и неговата раздразнителност. Как може да ми помогне? Как може един давещ се плъх да спаси друг?
Трябва да изляза. Не мога да дишам тук, в този апартамент с тези вонящи лилии. Нуждая се от въздух. Искам да дишам.
Излязох навън. Пъхнах ръце в джобовете и наведох глава. Обикалях по улиците. Вървях бавно, без да отивам никъде. Непрекъснато си припомнях взаимоотношенията с Кати, кадър по кадър, изследвах ги, преглеждах ги, търсех издайнически знаци. Спомних си караници, останали без отговор, необяснени отсъствия и чести закъснения. Спомних си обаче и дребни прояви на доброта — мили, изпълнени с нежност бележки, които Кати ми оставяше на неочаквани места, моменти на ласкавост и очевидно искрена обич. Как е възможно това? През цялото време ли се е преструвала? Обичала ли ме е някога?
Спомних си искрата на съмнение, която проблесна в мен, когато се запознах с приятелите й. Всички бяха актьори: кресливи, нарцистични, наперени и непрестанно говореха за себе си и за хора, които не познавам. И изведнъж се върнах в училище, когато стоях сам край игрището и гледах как другите деца играят. Бях си внушил, че Кати изобщо не е като тях, но явно и тя е такава. Ако ги бях срещнал в онази първа вечер в бара, когато се запознах с нея, щяха ли да ме отблъснат от Кати? Съмнявам се. Нищо не можеше да попречи на връзката ни. От момента, в който видях Кати, съдбата ми бе предначертана.
Какво мога да направя?
Да се разправям с нея, разбира се, да й кажа какво видях. Тя щеше да реагира, като отрече всичко. И после, когато разбере, че е безнадеждно, ще признае истината и ще бъде покрусена, разкъсвана от разкаяние. Щеше да ме моли да й простя, нали?
Ами ако не стане така? Ако Кати ме презре? Ако ми се изсмее, завърти се на пета и си тръгне? Какво да правя тогава?
Беше очевидно, че от двамата аз ще изгубя най-много. Кати ще оцелее. Тя обичаше да казва, че е твърда като скала. Ще се съвземе, ще се отърси от прахоляка и ще забрави за мен. Аз обаче няма да я забравя. Как бих могъл? Без Кати аз щях да се върна към безсмисленото самотно съществуване, което изтърпях преди това. Никога няма да срещна друга като нея и да имам същата връзка или дълбочина на чувствата към друго човешко същество. Кати беше любовта на моя живот — тя беше моят живот — и аз не съм готов да се откажа от нея. Още не. Въпреки че ми изневери, аз все още я обичам.
Може би, в края на краищата, аз съм луд.
Някаква самотна птица изкряска над главата ми и ме стресна. Спрях и се огледах. Отишъл съм много по-надалеч, отколкото си мислех. Стъписах се, когато видях къде ме отведоха краката. Бях на две преки от дома на Рут.
Несъзнателно бях дошъл до някогашната ми терапевтка в трудни моменти, както бях правил много пъти преди. Това е доказателство колко разстроен бях, защото си помислих да позвъня на вратата й и да я помоля за помощ.
И защо не, хрумна ми изведнъж. Да, поведението ми е непрофесионално и абсолютно неуместно, но съм отчаян и се нуждая от помощ. Преди да се усетя, стоях пред зелената врата на Рут и гледах как ръката ми посяга към звънеца и го натиска.
Тя се появи след няколко минути. Лампата в коридора светна и после Рут отвори вратата, без да сваля веригата, надникна през пролуката. Изглеждаше по-стара. Сигурно вече е на осемдесет и няколко години. Видя ми се по-дребна и по-крехка, отколкото я помня, и леко прегърбена. Носеше сива вълнена жилетка върху бледорозова нощница.