Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Ти ми предложи пари — нацупи се момичето.
— И какво видяхме?
— Погледнахме към къщата и видяхме светлина на фенера, който се движи.
— Сигурна ли си? — попита Сарпедон.
— Да, беше там. — Тя посочи към един прозорец, през чиито капаци проникваха ивици светлина.
— Кажи на лекаря какво видя всъщност.
— Сякаш някой люлееше фенера назад-напред, а после изчезна.
Спартанецът я бутна назад.
— Това беше причина за тревогата — промърмори той, докато гледаше как момичето върви по калдъръма. — Излязох с нея, за да се потъркаляме. Тя ми каза, че трябва да бъдем внимателни, защото един прислужник и момичето му били излезли навън. Боеше се, че може да кажат на баща й. Обърна се и видя фенера на онзи прозорец. Аз също го зърнах. Казах й да се прибира и се качих горе. Пиршеството още продължаваше.
— Чия беше стаята?
— На Солан. Вратата беше отворена. Влязох, но вътре нямаше никой. Нямаше никаква светлина, нито фенер. Слязох долу и се върнах тук. Заподозрях нещо нечисто и вдигнах тревога.
— Искаш да кажеш, че това е било сигнал? За персите?
— Да, така мисля. Предварително уговорен.
— Може ли да е бил Солан?
Сарпедон потръпна и се уви по-плътно в наметката си.
— Както казах, лекарю, всеки от нас носи бремето си. Солан е разочарован човек. Мразеше Памен, защото беше спечелил благоволението на царица Ада.
— А истинската причина?
— Солан не обича жените; връзките му са само с мъже. Мисля, че харесваше Памен. Заглежда и младия Бес.
— Ами Херол?
— Той е жрец и се кланя на някакъв загадъчен бог-змия. Херол не се погажда с никого. Трябвало е да напусне набързо Халикарнас. Както казах, скарал се с Памен за, някаква жена.
— Значи всеки от тях може да е персийски шпионин?
— Да — персийски, атински или на Александър. — Сарпедон сви рамене. — Нашите писари са учени хора, които отчаяно искат да се доберат до някой висш пост или служба в нечий двор.
Теламон прехапа устни: с фенера беше сигнализирано от стаята на Солан, но всеки можеше да го е направил.
— Кой стои там, в тъмното? Теламон рязко се обърна.
— О, не!
Генций и Демерата вървяха по калдъръма Актьорът беше наметнат със странна камилска кожа, а Демерата беше увита в робата си като кукла.
— Какъв кошмар! — дочуха гласа на Генций.
«Най-грозното обезобразяване, което виждал съм! О, ти, жестока и безчувствена агония! Кой демон на съдбата тъй внезапно те повали?»
— Познати ли са ти тези думи, лекарю? — наперено приближи Генций.
— Как бих могъл да ги забравя? Гледах те, когато ги рецитираше в Коринт — отвърна Теламон. — Стоях и аплодирах с останалите.
Генций леко се поклони.
— Къде беше, когато ни нападнаха? — продължи лекарят.
— Нали знаеш, приятелю — актьорът махна с ръка, — не съм воин. Не мога да се бия. Не съм бързоногият Ахил.
— Значи се готвиш да рецитираш и Омир?
Генций се приближи и благовонията, с които се беше намазал, ги обвиха като облак. После застана, сложил ръка на рамото на жена си.
— Къде беше? — настоя Теламон.
— В мазето, треперейки с останалите.
— А защо сега сте тук?
Конското лице на Генций разцъфна в усмивка.
— Защото царят ме покани да рецитирам.
— Кога за последен път беше в Халикарнас? Демерата отстъпи назад. Разтревожен, Генций вдигна ръка, сякаш готов да подхване някой безкраен монолог за Едип.
— Само ми кажи кога за последен път беше там. — Теламон не обърна внимание на смеха на Сарпедон.
— Преди два месеца, точно когато лятото в цялата си красота беше покрило тревата с цветя.
— Игра ли пред Мемнон и Ефиалт?
— Разбира се.
— А те наградиха ли те?
— Това е моя работа. Опитах се да напиша пиеса — продължи забързано Генций — за древния цар на Халикарнас, но на персите тя не се понрави, затова побързах да изчезна. Нали, Демерата? Минах през Тройната порта и си плюх на петите. — Генций вдигна пръст към устните си. — Няма да се върна там. В Халикарнас никога не са уважавали артистичния ми гений.
— За разлика от царица Ада? Актьорът изпъна пилешкия си врат.
— Рецитирах монолозите на Еврипид. Изиграх ролята на Медея. Разплаках царицата.
— Убеден съм — сухо заяви Теламон. — Запозна ли се там с нашите писари?
Промяната в очите на актьора, облизването на устните, начинът, по който жена му се скри зад него, показваше, че нещо не е наред. Сарпедон стоеше до Теламон, свел глава и раменете му се тресяха от смях.