Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
Отново не последва отговор.
Персиецът със сцепената устна се усмихна.
— Кой ви изпрати тук?
— Мемнон, Ефиалт — отвърна той напевно.
— Значи разбирате езика ми? — продължи Александър на койне. — Защо взехте трупа?
Нова усмивка.
— Ще говорите ли или не?
Един от мъжете седна на пети и отпусна глава. Другият започна да пее тихичко. Теламон разпозна химна, посветен на Бога на светлината.
— Попитай ги. — Александър погледна към Клит. Телохранителят се усмихна и пристъпи напред. Уви дебело въже около челото на единия мъж и започна да го усуква. Въжето се затегна здраво, но мъжът продължаваше да пее. Клит отново го усука. Мъжът се разкашля, кръв бликна от устата и носа му, очите му изскочиха. Другарят му продължаваше да седи със сведена глава.
— По-стегнато! — нареди Александър. Клит го послуша и писъците на мъжа изпълниха помещението.
— Отпусни. Клит разхлаби въжето и мъжът падна по лице.
Телохранителят посочи към втория, но Александър поклати глава.
— Те са професионални убийци. Нищо няма да ни кажат. — Той приклекна пред втория персиец, който сега беше подел химна. — Бил си се в пустинята, нали? — благо попита Александър. — И да ти одера кожата, пак няма да ми кажеш нищо. Е, вие не сте военнопленници. — Той се изправи на крака. — Клит, накарай да ги отведат. Изведете ги пред портите. Когато тръгвам призори, искам да ги видя разпнати. Стражите пристъпиха напред. Персиецът, който беше в безсъзнание и стенеше, задавян от собствената си кръв, и другарят му бяха изведени навън. Александър се върна до лежанката и вдигна чашата си с трепереща ръка. Пресуши я на един дъх, огледа ядно другарите си, хвърли чашата в ъгъла, скочи на крака и излезе. Хефестион забързано го последва. В трапезарията настъпи тишина.
— Дойдоха, за да го убият — промърмори Птолемей. — И ако не беше ти, Теламоне, сигурно щяха да успеят. Нашият благороден цар трябва да разбере, че не е Ахил. И той е уязвим, както всички ние — пиян или трезвен.
И залитайки, отиде да повърне в ъгъла.
Сарпедон улови погледа на лекаря и му направи жест да излезе навън. Галериите бяха още пълни с войници: труповете бяха нахвърляни върху кладата, издигната пред главната порта. Спартанецът изведе Теламон на двора. Той още беше покрит със следи от кратката, но напрегната битка: стрели, забити дълбоко във вратите и капаците, счупени остриета и захвърлени щитове. Множество фигури се движеха из него. Ужасен писък разцепи нощния въздух.
— Още един ранен враг — прошепна Сарпедон. Някои от тях се опитват да изпълзят навън, за да умрат.
Един офицер изскочи от мрака, разпозна Теламон и ги пропусна. Спряха на входа, където първоначално беше вдигната тревогата.
— Можеха да те убият — промърмори Теламон. — Как е станало, Сарпедоне? Ти си войник и можеш да прецениш.
— Подозирам, че малки групи персийски войници са се срещнали извън града, прикривали са се в горичките, използвали са възвишенията и падините на терена. — Спартанецът млъкна. — После са се приближили. Постовете бяха редки, хората — уморени. За такива опитни бойци е било лесно да се промъкнат в мрака и да прехвърлят стените като черна, безшумна вълна. Сигурно онези нещастни кухненски прислужници са ги видели.
— Да убият царя ли са дошли? — попита Теламон.
— Възможно е. И са взели трупа на Памен. — Защо?
Сарпедон вдигна зачервените си от умора очи.
— Ние не сме онова, което изглеждаме, лекарю. Дворът на царица Ада е свят на мечти, пълен с бегълци от Халикарнас, разочаровани мъже и жени. Всеки има своя мъка, свое разочарование. Но ти си този, който трябва да откриеш това, а не аз.
— Те за малко не успяха, нали?
— Беше добре замислено — съгласи се Сарпедон. — Знаеха, че Александър е с малко хора. Истинската опасност за такива нападатели беше да се окажат приклещени между войските във вилата и тези около нея.
В дърветата се обади сова.
— Птицата на Атина — прошепна спартанецът. — Но предупреждението й закъсня.
— Защо ме доведе тук? — Теламон усети как нощният въздух изсушава потта по кожата му.
Сарпедон го завъртя и посочи към втория етаж на вилата.
— Какво виждаш?
— Прозорци, повечето със затворени капаци, светлина.
— Стой там — нареди спартанецът.
Върна се, но не мина през главния вход, а през страничния, който водеше към кухнята. После се появи с едно момиче, което представи като дъщеря на готвача. Тя се дърпаше, намусеното й лице беше сънливо, но Сарпедон я дърпаше за ръката.
— Уморена съм — изстена тя. — Искам да се върна в леглото.
— Да, при онзи, който е в него. Сега, помниш ли — попита Сарпедон, — че в началото на вечерта дойдохме тук с теб. Ти беше малко по-весела, устата ти беше пълна със сиренето, което обичаш, виното беше затоплило корема ти. Каза, че искаш целувка.