Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Разбрах, че сме изгубили дванадесет души. Теламон се обърна. Сарпедон стоеше зад него с обляно от пот лице. Лекарят се усмихна и посочи превързаните му ръце, защитени от дебелите кожени ръкавици.
— Май се оказаха полезни.
— Да, поне мечът не се изплъзваше от ръцете ми. — Спартанецът взе една кърпа от масата и изтри лицето и врата си. Силен одобрителен вик се понесе от вътрешността на къщата, последван от бурен смях.
— Царят се върна. — Клит отново се беше появил. На грозното му лице имаше изражение, което при него минаваше за усмивка.
— Ето един човек, който обича да убива — прошепна Касандра.
— А защо се смеят? — попита Сарпедон.
— Открили Птолемей да спи зад кухненската маса. Някой помислил, че е мъртъв. Сега се събуди и разбра, че е изпуснал цялата веселба. Лекарю, Сарпедон, царят иска да ви види. Остави червенокосата прислужница да се занимава с раните.
— Не съм прислужница! — изфуча Касандра.
— За мен си — подразни я Клит, завъртя се на пети и напусна стаята.
Александър се беше върнал в трапезарията — едно от малкото помещения, както каза весело, където не бяха влизали нападателите. Не беше свалил бронята си и разглеждаше леката драскотина на ръката си. Теламон отиде да му помогне, но царят му направи знак да го остави и се хвърли на лежанката напряко с разперени ръце. Известно време лежа, мълвейки нещо тихичко към тавана, после се съвзе и направи знак на Сарпедон, Теламон и Клит да седнат близо до него. Слуга с измъчен вид донесе вино. Солан и останалите писари се върнаха, но Клит ги отпрати и затвори вратата.
— Какво пише Омир, Теламоне? — попита Александър. — Ръкописът е под възглавницата ми. Нещо за «внезапни кървави нападения във мрака на нощта».
— Това не беше обикновено нападение — намеси се Клит. — Беше клопка. Те знаеха, че сме тук. — Приведен, с отпуснати между краката ръце, той приличаше на голяма мечка. — Съгласен ли си, Хефестионе?
— Да — отвърна Хефестион. — Всички бяха облечени в черно, бяха бойци от пустинята, ветерани от войните на персите с Пясъчните странници от Египет. Трябва да са дошли на малки групи и когато е паднал мракът, са се промъкнали през редките ни постове, покатерили са се през стените и са се скрили в градината. — Той кимна към Сарпедон. — Ако не беше отишъл да разузнаеш, те щяха да нахлуят във вилата, преди да се вдигне тревога.
— А задачата им? — попита Александър.
— Естествено, да те убият, господарю — изръмжа Клит. Царят погледна към Теламон. Лекарят още се чувстваше зле, но всеки признак на слабост между тези убийци щеше да предизвика смях, а не съчувствие. Те знаеха миналото му, отвращението на баща му от кръвта, внезапното му напускане на академията и учението му в други страни.
— Е, лекарю, видя симптомите. Каква е причината според теб?
Теламон си спомни тъмните фигури, лудия бяг през тревата.
— Да си призная — каза той бавно, — ако Аристандър беше тук, сигурно щеше да анализира нападението по-хладнокръвно.
— Той ще е тук сутринта — промърмори Александър. — Продължавай.
— Трябваше да поставим повече постове — заяви Птолемей. Тъмното му лице, което приличаше на маймунско, още беше зачервено от гняв, а надебелелият език не му се подчиняваше. — Казвал съм ти и преди, Александре, ти си винаги в центъра на вниманието и трябва да бъдеш. Колко имаме тук? Най-много няколкостотин души. Вилата е голяма. Обзалагам се, че повечето от стражите са спали на поста си.
— Следвайки твоя пример? — подразни го Клит. Птолемей изрева в отговор.
— Всички в тази къща знаеха, че идваш — продължи Теламон, — така че новините може да са стигнали до Мемнон и командирите му в Халикарнас. Остава само един интересен въпрос, макар че лесно ще разберем отговора му. — Теламон млъкна.
— Хайде, Аристотел — пошегува се Птолемей. — Напрежението ме убива.
— Тази сутрин знаехме, че Александър ще дойде тук. Но никой от тази вила не е ходил в Халикарнас. Нито прислужниците, нито някой от писарите. Мемнон явно е бил добре осведомен. Нападателите са имали план на вилата, знаели са кои помещения са важни, къде е градината и изходите.