Смъртта на Плъха

Хванах лакътя му и заговорих доверително.

— Манол ми е племенник. Син е на сестра ми, с която не се разбирам особено, защото тя взе, че се ожени за един тип, който никак не ми е симпатичен. Както и да е, момчето не е виновно, затова никога не съм му показвал, че с нещо съм си променил отношението към него. Нещо повече, винаги съм му помагал, както мога — с пари или с нещо друго. Това лято той ми беше обещал, че като си вземе отпуската, ще дойде при мен на мястото, да ми помогне за вилата — строя вила, а знаеш как е сега с работниците. Добре, ама вместо при мен, той се грабнал и хоп — в Китен. Знаеш ли колко проблеми ми създаде? Бях уговорил цимент, тухли — а няма хора. Ходил съм от къща на къща да моля този и онзи. Страшно му се разсърдих и оттогава не съм то търсил. Но не щеш ли, оня ден срещнах един негов колега от завода и той ми каза, че Манол се бил връщал от морето в София. И тогава си помислих, че сигурно е забравил за уговорката ни и чак като е отишъл в Китен, се е сетил и е дошъл. Но не ме е намерил, защото и аз пътувах нагоре-надолу да търся материали, и пак се е върнал на морето. Та искам да разбера от теб, не знаеш ли за какво се е връщал в София, за да не му се сърдя несправедливо. Обаче не искам да го питам него, защото ако се окаже, че не се е връщал заради мен, хич не ща и да го знам! Разбираш ли? Аз толкова години да го имам за свой син, а той…

Иван Мазгалов изслуша обясненията ми с разбиране.

— Ти на колко си години, майна? — попита ме съчувствено.

— Четиридесет и шест — отвърнах за повече тежест.

— Изглеждаш по-стар. Мислех, чи си над петдисет.

Преглътнах комплимента и отпих от киселоча.

— Е, кажи ми, нали сте били в една стая?

— А ти откъде знаиш?

Явно клинът беше подействал.

— Нали аз му уредих картата! Управителят ми е приятел. Той ми каза.

Още с изричането на тази противоречива лъжа изтръпнах. Иван Мазгалов поклати удовлетворен глава.

— Идин с ей такъв задник — той разпери, колкото можа, ръцете си. — Голям тиквеник.

— Служили сме в казармата заедно — оправдах се.

— Къде си служил ти, майна? — очите му светнаха пред открилата се благодатна тема.

— В секретна част — закрих с длан устата си. — Дай да не говорим за това. Е?

— Вярно е. Ходи си в София. Ама ни знам за какво.

Здрасти! За това ли бих пътя дотук?

— Значи, какво — грабна се и изчезна. А после се върна, така ли?

— Заминаха заедно с Руминчо. И той беши с нас в стаята. Руминчо имаши кола, идна жълта жигула. Двамата си паснаха като ръка и ръкавица. За нула времи подмамиха няколко чайчита, фърчаха нагори-надолу… Млади, майна, ни са като теб и мен! Наздрави…

— А нещо да е ставало дума за баща му?

— За кой баща?

— На Манол.

— Тц, ни е ставало дума.

— Спомни си. Защото баща му почина.