Смъртта на Плъха
- Автор: Голев Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Плъха». Краткое содержание книги:
„СМЪРТТА НА ПЛЪХА“ е първият случай в новата му кариера. Трупът в пламъци, влюбената психопатка, невярната съпруга и младият шмекер ще го изправят пред различни изпитания. И всичко това — на фона на глада, мрака и политическата истерия през есента на 1990 в София, България, Източна Европа.
— Да, хайде да отидем по-нататък — предложи младежът и се насочихме към стъмнената гора.
Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал входа.
— Е, дайте да видим стоката.
Той извади найлоново пликче и джобно фенерче, отвори пликчето и измъкна часовника. Взех го, а той го освети с фенерчето.
Не ми трябваха повече от пет секунди, за да разбера, че този млад нахалник с коса като развлечени мокри кълчища ми предлагаше за сумата петстотин щатски долара собствения ми часовник. Единственото ми утешение в случая беше, че ако платях, щях да го придобия отбратно на четвърт цена — толкова му бяха познанията за тези великолепни уреди. Вдигнах очи и в тъмнината се опитах да срещна погледа му.
Ала не успях. Ръката му вдигна фенерчето към лицето ми и ме заслепи. Помислих, че е неволно.
— Ей, смъкни това…
Преди да довърша, нещо едновременно меко и твърдо се стовари в тила ми, кръглата светлинка на фенерчето се раздвои, разтрои и се изгуби от полезрението ми. Почувствувах как влажната земя се блъсва в носа ми и за секунда долових миризмата на гнили листа. После и това сетиво ме изостави и мракът, който досега само ме бе обгръщал, се вмъкна в мен, изпълни ме и ме превърна в част от себе си.
Новото летоброене започна с един топъл кучешки език, миещ лицето ми. Отблъснах дружелюбната муцуна и подпирайки се на близкото дърво, успях да се изправя. В главата ми звънтяха хиляди чанове, сякаш огромно стадо пълзеше по мозъка ми. Там, откъдето то бе влязло — в тила, усещах тъпа, постоянна болка. Докоснах мястото с пръсти и върху тях полепна нещо тъмно — кал или кръв, не можех да видя в тъмницата.
Трябваше ми малко време, додето се ориентирам за местонахождението си. Светлината, идеща от входа към бара, беше студена като лунно отражение, сковано в лед. Стоях, държейки се за ствола, и събирах смелост да закрача към него. Кучето, което ме бе събудило, стоеше на метър от мен и леко трепереше.
— Благодаря ти, приятелче — пресегнах се и го погалих между клепналите уши. То се зарадва, скочи срещу мен и отново затърси с език лицето ми. — Хайде, стига, че ще ми хареса. — Отлепих лапите му от гърдите си. — Жалко, че не дойде по-рано.
Най-сетне се престраших и излязох на асфалтовата алея. С удивление открих, че милиционерската кола още стоеше на мястото си. Звуците, стаили се за известно време като жаби при появата на щъркел, заехтяха в ушите ми. Чух откъм жигулата металическия глас на диспечер, прекъсван от пукот, както и тиха музика. Краката ми ме поведоха натам без да се консултират с мозъка ми. Крачех напред с единственото желание да стигна до колата, да разтворя от движение вратата и да хвана за реверите първия, когото докопам.
Но, изглежда, дойдох на себе си по-бързо, отколкото предполагах. Подминах блюстителите на реда и се насочих към уличката пред хотела, където спираха такситата. Изправих се на тротоара, почаках две минути и един трабант колебливо из-скърца до мен.
— Ще ме хвърлите ли до центъра? — попитах дребното човече зад волана.
Той ме изгледа панически, но търговецът в него надделя и ме покани в черупката си. Двигателят запърпори и преди да го подпомогна с крак, трабантът успя да потегли.
Е, драги, изяде и първия бой! Не заслужаваш да се прибереш в бърлогата си с по-луксозна лимузина след недостойното си просване в листата. Какво са ти криви милиционерите, че като последен глупак се остави да те халосат? Вярвам, няма да поискаш от тези, които ти издадоха картата, и взвод гвардейци с голи щикове да те охраняват деня и нощя!
Бях подценил младия гешефтар и бях получил заслуженото. Впрочем, явно лежах на стари лаври. Наистина преди петнайсетина години, когато работех като горила в бар „Распутин“, да ми се случи подобна случка бе немислимо. Ала оттогава бе изтекла много вода и ловкостта ми се бе превърнала в опит — да, но и в доста плътен слой сланина около кръста, чието единствено предимство бе, че ми топлеше бъбреците.
— Пуши ли се тук? — попитах човечето.
Загледано напред и борещо се да поддържа нормалния ход на килналата се на една страна своя сапунера, то само кимна. Бръкнах за цигарите си, но не ги намерих. Я чакай! Мушнах пръст за портфейла си, но и този джоб беше празен. Браво! Обран като треперещ пенсионер по пътя за млекарницата. Ами конеца? Потърсих го, издърпах края му от скривалището и с облекчение видях, че картата бе на него.
Значи, младите бизнесмени бяха решили да получат двойна цена за моя скъп „Ролекс“. Бях из-бързал, като ги бях упрекнал в непознаване на пазара. Сега зайчето с розовата панделка положително щеше да се облажи с някой набор кореком ски сенки и гримове заради своите актьорски заложби. Интересно какво щеше да си купи приятелчето й — гребенче, за да си среше кълчищата, или шампоан, за да ги изпере?