Смъртта на Плъха

Едно белезникаво същество с изтрити дънки, поло и стърчаща на клечки коса ме забеляза откъм шубера и се приближи с ленива походка. Имаше младо, почти момичешко лице, ако се съдеше по опънатата кожа, но тя бе така наклепана с някакво мазило, че бе рисковано да се гадае за годините.

— Какво ще обичате?

— Нещо за хапване. Топло, по възможност.

— Има само супа и второ. Десерта свърши.

— Дайте ми тогава две супи и едно второ. И чаша вода.

— Водата свърши — изрече все така равно тя и избръска с ръка трохите от покривката.

Вода гази, жаден ходи. При цялото море, клатушкащо се зад стъклото, трябваше да се примиря с една мътна лозина, която все пак кацна на масата ми заедно с две алуминиеви шоли, излъчващи миризмата на спарен парцел. Потопих лъжицата в съмнителната течност и опитах страхливо. Не беше толкова лошо. Сервитьорката из-дърпа един стол от съседната маса и се отпусна на него с разкрачени крака.

— Свърши сезона, а? — принудих се да я заговоря, защото тя се бе вторачила в лъжицата ми с воднистите си очи.

— Свърши — въздъхна тя. — Почва скуката.

— Е, да, за младо момиче като вас…

Забележката ми не изискваше отговор, така че тя замълча и аз придърпах втората шола.

— Хубаво ви е градчето — казах с половин уста. — За пръв път идвам, но ми харесва.

— Вий по служба ли?

— Да, ходих тук до профсъюзния дом.

— При Лонгозов ли?

— Аха.

На устните й се появи разбираща насмешка, която не ми говореше нищо.

— Защо се усмихвате?

— Чудя се как не се е лепнал за вас!

— Опита се — ухилих се, — ама му избягах. Много услужлив човек.

— Услужлив, я! Щото му треперят гащите да не го махнат. Вий от София ли сте?

— Да.

— Сигурно сте от седесе.

— Не съм.

— Значи, от бесепе.

— И от тях не съм.

— Че от кои сте тогава?

— От християн-самаряните — казах и отместих втората шола.

Тя се изправи и ги вдигна.

— Не ги знам — измърмори и ги понесе към кухнята.

„Второто“ се оказа мазен червен сос, в който плуваха пет-шест черни мръвки, купчинка кафяв ориз и три препържени картофчета. Ако не бяхме станали толкова близки със сервитьорката, щях да лисна още един слой върху мазилото й. Без да подозира намеренията ми, тя отново зае мястото си.

— Какво работите? — попита, възпитано изчаквайки първо да дегустирам.

— Инженер съм. В хладилния завод. Едно мое момче беше лятото тук на почивка и забравило едни документи. Понеже имах път насам, рекох да ги потърся.

Тя се размърда, приведе се напред и ме зяпна развеселено.

— Как се казва?

— Манолчо. Манол Станилов.

— Гледай ти! — плесна с ръце. — Колко е малък светът!

— Май го познавате?

— Е! — тя сви устни и се замисли. Изчаках я да свърши с тази напрегната работа. — Познавам го, да. Идва тук няколко пъти.

— Танци, а? — смигнах съучастнически.

— Ами, танци. Направо искаше да ме такова, ама не му дадох.