Проста истина [The Simple Truth - bg]

На следващия ден, докато брат му беше на училище, Джон и баща му погребаха Бо. Когато Майк се завърна, всички заедно се събраха в задния двор. Майк прочете с вълнение откъси от Библията, после двамата братя сложиха надгробна плоча, всъщност обикновено парче бетон, върху което бяха надраскали с молив името на кучето. Плочата още си беше тук, макар че от надписа отдавна нямаше и помен.

Фиск приклекна и плъзна длан по тревата, тъй свежа и гладка на това сенчесто място. По дяволите, толкова обичаха кучето. Защо миналото бягаше тъй бързо? Защо в спомените хубавите времена винаги изглеждаха мимолетни? Той тръсна глава и в този момент го стресна нечий глас.

— Помня онова куче, като че беше вчера.

Фиск вдигна глава и видя Айда Джърман да го гледа от другата страна на оградата. Леко смутен, той се изправи.

— Отдавна беше, мисис Джърман.

Старата жена вечно миришеше на говеждо и лук, същият дъх се носеше и из къщата й. Вдовица вече от трийсет години, тя движеше бавно и предпазливо ниското си, съсухрено тяло. Дългият пеньоар прикриваше синкави разширени вени и подпухнали глезени. Но макар да наближаваше деветдесетте, умът й си оставаше бистър, речта точна и ясна.

— За мен всичко е било отдавна. За теб не. Все още. Как е майка ти?

— Крепи се.

— Все се каня да я навестя някой ден, но това старо тяло просто не ще да ме слуша.

— Тя много би се радвала да ви види.

— Татко ти излезе преди малко. Май има среща в Американския легион или Клуба на ветераните.

— Добре, радвам се, че излиза. И много благодаря, задето му правите компания.