Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
— Исках да кажа, че се извинявам за невъзпитания си език — поясних аз.
— Защо ще се плашите от мен?
Свих рамене:
— Не бях разбрал, че тук има някой.
— И аз не бях разбрал, че тук има някой — каза той, — но вие не ме изплашихте.
— Нямам нужната екипировка.
— Екипировка?
— Исках да кажа, не съм страшен. Безобиден съм.
— Нима съм толкова страшен?
— Не, сър. Доста застрашителен.
— Да не би да сте от онези, които говорят, защото се опиват от звука на думите, а не от смисъла им? Наясно ли сте какво означава думата „безобиден“?
— Означава „безвреден“, сър.
— Така. А вие съвсем не сте безобиден.
— О, това е заради черните скиорски обувки, сър. С тях всеки прилича на рокер, готов да раздава ритници.
— Изглеждате ми прозрачен, прям, дори простодушен.
— Благодаря, сър.
— Но подозирам, че сте нееднозначен, многостранен, дори сложен.
— Каквото е на сърцето, то е и на небето — уверих го. — Аз съм един прост готвач на аламинути.
— Да, невероятно пухкавите ви палачинки придават правдоподобност на тази версия. Аз съм библиотекар от Индианаполис.
— Какви четива обичате? — попитах, сочейки книгата, която той държеше така, че да не виждам заглавието й.
— Това е за отровите и великите отровители в историята.
— В една манастирска библиотека човек би очаквал да намери нещо по-духовно.
— Отровителството е важен аспект от историята на църквата — поясни Романович. — През вековете представителите на духовенството са били трън в очите на крале и политици. Катерина Медичи убила кардинал Дьо Лорен с пари, намазани с отрова. Токсинът проникнал през кожата и кардиналът бил мъртъв след пет минути.
— Слава богу, че сме се запътили към икономика на безкасовото плащане.
— Защо му е на някакъв си „прост готвач на аламинути“ да живее шест месеца в манастир?
— Никакъв наем. Изтощение от скарата и грила. Преумора на китката от неправилна техника с шпатулата. Нужда от духовно пречистване.
— Разпространена ли е нуждата от духовно пречистване сред гилдията на готвачите в закусвални?
— Може би това е ключова характеристика на професията, сър. На Поук Барнет всяка година му се налага да ходи два пъти до една съборетина в пустинята, за да се отдава на размисъл.
— Поук Барнет ли? — Романович добави и кръвнишки поглед към намръщената ми физиономия.
— Той е другият готвач на аламинути в закусвалнята, където работех. Поук си купуваше двеста кутийки с патрони за пистолета си, отправяше се към едно място в Мохаве, където в радиус от деветдесет километра няма жива душа, и няколко дена правеше на пюре кактусите.
— Стрелял е по кактуси?
— Поук е надарен с много прекрасни качества, сър, но грижата за околната среда не му е силна страна.
— Казахте, че ходел в пустинята, за да се отдава на размисъл?
— Докато превръщал кактусите в пихтия, Поук размишлявал за смисъла на живота.
Руснакът се втренчи в мен.
Това беше най-непроницаемият поглед, който бях виждал. От него можех да науча толкова, колкото чехълчето, взряно в лещата на микроскопа, можеше да научи за мнението на учения, който го изследва.
След кратко мълчание Родион Романович смени темата:
— Какво книга търсите, господин Томас?
— Всяка, в която става въпрос за порцеланови зайчета на вълшебни пътешествия или мишоци, които спасяват принцеси, ми върши работа.
— Съмнявам се, че ще откриете такъв род книги в тази секция.
— Вероятно сте прав. Мишките и зайчетата, общо взето, не скитат насам-натам, тровейки хората.
Руснакът посрещна изявлението ми с ново мълчание. Не ми се вярва да е притеглял собственото си мнение относно човеконенавистничеството на зайчетата и мишките. Струва ми се, че се мъчеше да прецени дали думите ми не съдържат завоалирано подозрение.
— Вие сте много особен млад мъж, господин Томас.
— Не по моя вина, сър.
— И комичен, бих добавил.
Изразих плаха надежда, че не съм гротескно комичен.
— Не. Не гротескно. Само комичен.
Той ми обърна гръб и се отдалечи с книгата, която беше за отровите и световноизвестните отровители. Или не беше.
В другия край на пътеката изникна Елвис, облечен като танцьор на фламенко. Той се прегърби и започна да имитира тромавата, тролска, тътреща се походка на руснака, който се изтегляше, и се намръщи страшно, когато мъжът мина покрай него.
Родион Романович спря малко преди да се скрие зад следващия рафт с книги, обърна се и каза:
— Не те съдя по името ти, Чудако Томас. И ти не ме съди по моето.