Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
— Според отец Райнхарт два часа и десет минути, но на мен те ми се сториха като месец и половина.
— Определено ви разбирам.
— Както и да е, някои от братята оставят вратите си открехнати, други — не, но няма заключени стаи. На бърза ръка осветявах леглата с фенерче, за да видя не липсва ли някой. Всички бяха налице.
— Имаше ли будни?
— Брат Йеремия страда от безсъние. Брат Йоан Антоний имаше киселини от снощната вечеря.
— Чили реленьос.
— Казах им, че ми е замирисало на изгоряло и проверявам за всеки случай.
— Излъгали сте, сър — казах просто за да го докача.
— Не е лъжа, заради която да ме хвърлят в един кюп с Ал Капоне, но е крачка надолу към падението.
Ръката му — абсолютно брутална на вид — толкова нежно изписа кръст, че се сетих за химна „Удивителна благодат“.
Братята стават в пет часа. Мият се, обличат се и в пет и четирийсет са строени в двора на голямата галерия, за да влязат заедно в църквата за утринната молитва. Това означава, че в два часа през нощта те нито четат, нито играят на Гейм Бой, а са по леглата.
— Наминахте ли в спалните на послушниците?
— Не. Нали каза, че падналият брат е бил в черно расо и едва не си се спънал в него.
В някои ордени послушниците носят одежди подобни или еднакви с тези на братята, които са положели обет за монашество, но в „Свети Вартоломей“ униформата на послушниците е сива, не черна.
Юмрука отново взе думата:
— Реших, че простряният в безсъзнание брат може би се е свестил, станал е и си е легнал — или че си се натъкнал на абата.
— Проверихте ли абата?
— Синко, няма да му изляза на абата с врели-некипели как ми било миришело на изгоряло, и то в покоите му. Той има ум за трима. Освен това мъжът на двора е бил тежък, нали? Тежък, спомни си, че така ми каза.
— Фред Астер.
Юмрука потрепери и щипна бучката на месестия си нос.
— Ще ми се да не бях чувал от теб как ужким пеел „Чай за двама“. Не мога да се съсредоточавам върху сутрешната проповед, защото все чакам да затанцува степ.
— Кога е станало ясно, че брат Тимотей го няма?
— Забелязах, че не е на линия за изобразителни. Измъкнах се от църквата, за да видя какво става с него, след като не се появи и през Първи час. Влязох в стаята му. Той е просто няколко възглавници.
— Възглавници?
— Онова, което на светлината на фенерчето изглеждаше на брат Тимотей, сгушен под завивките, се оказа просто възглавници.
— Но защо му е да прави това? Няма проверка по леглата. Няма вечерен час.
— Може би не е бил Тим. Може би някой друг е стъкмил това чучело, за да спечели време, за да не разберем веднага, че Тим го няма.
— Време за какво?
— Не знам. Но ако снощи бях разбрал, че го няма, щях да се досетя, че на него си налетял в двора, и да събудя абата.
— Вярно, че е малко тежичък — добавих аз.
— Шкембенцето от „Кит-Кат“. Ако някой брат липсваше, когато проверявах леглата, ченгетата щяха да са тук часове преди снегът да затрупа всичко.
— А сега търсенето е затруднено. Той… мъртъв е, нали?
Юмрука погледна към камината без топливо.
— Ако искаш професионалното ми мнение, по-скоро да.
До гуша ми беше дошло от смъртта. Бях се скрил от нея в този сигурен пристан и, разбира се, бягайки от нея, връхлетях право в обятията й.
Можеш да се изплъзнеш от живота.
От смъртта — не.
Единайсета глава
Жертвеният агнец на зората се превърна в свиреп лъв, който разкъса с вик утрото и заби острите си зъби в прозорците във фоайето, които се разтресоха. Обикновената виелица се беше превърнала в люта стихия от сняг и мраз.
— Харесвах брат Тимотей — казах аз.
— Сладур беше — съгласи се Юмрука. — Как се червеше само.
Спомних си сиянието, което озаряваше брат Тимотей и което беше признак за вътрешната светлина у един монах.
— Някой е сложил възглавници под одеялата на Тим, за да не открием отсъствието му, преди снегът да е усложнил нещата. Убиецът е откупил време, за да довърши пъкления си замисъл.
— Кой е той?
— Обясних ви, сър, не съм медиум.
— Не казвам, че си медиум. Помислих, че си подразбрал нещо.
— И Шерлок Холмс не съм. По-добре да говоря с полицаите.
— Може би трябва да помислиш, преди да говориш с тях.
— Но само аз ще им разкажа какво се е случило.
— Ще им разправиш ли за бодасите?
Уайът Портър, началникът на полицията в Пико Мундо, ми беше като баща. Откакто навърших петнайсет, той знаеше за дарбата ми.
Мисълта да седна пред местния шериф и да му заобяснявам как виждам мъртъвци, а също и демони — бързи и грациозни като вълци — не ме изпълваше с възторг.