Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Обърна се и се приближи до входа на магазина.
Отвори вратата и се поколеба. Неизбежната емоционална експлозия, която щеше да последва, когато се окаже, че тази жена и това дете не са Мишел и Нина, щеше да бъде като удар с чук по собственото му сърце.
Събитията от деня — срещата с Роуз Тъкър на гробищата, думите, които му беше казала, шокиращото съобщение, което го чакаше в „Поуст“ — бяха така необикновени, че го накараха да вярва в невероятното. Ако Роуз е преживяла катастрофата, защо и близките му да не са живи… Абсурдът вземаше връх над фактите и логиката. Мигновената лудост свали доспехите на равнодушието, с които се беше облякъл така уверено и непоколебимо, и в сърцето му трепна надежда.
Влезе в магазина.
Касата беше отляво. Привлекателна корейка на около трийсет закачаше наденици на ченгела. Тя се усмихна и кимна.
Кореец, може би нейният съпруг, седеше на касата. Като видя Джо, побърза да го заговори, коментирайки горещината.
Джо не им обърна внимание и тръгна из магазина, като се оглеждаше. Видя жената с кестенявата коса и детето й в края на третата пътека.
Стояха с гръб към него до хладилник с безалкохолни напитки. Той спря за момент в началото на пътеката, като ги чакаше да се обърнат към него.
Жената носеше бели сандали, бели памучни чорапи и светлозелена блуза. Мишел имаше подобни сандали, подобни чорапи. Не и блуза. Не блузата, която да го накара да си спомни.
Малкото момиче беше на възрастта на Нина. Беше високо колкото нея, с бели сандали като майка си, розови шорти и бяла тениска. Стоеше с наведена глава и полюшваше слабите си ръце по начин, по който стоеше понякога и Нина.
Найна-а, Найна-а, виждали ли сте я?
Преди да се усети, той пристъпи към тях.
Чу малкото момиче да казва:
— Искам безалкохолна бира, мо-о-ля.
След това чу себе си, че казва „Нина“, защото любимото питие на Нина беше безалкохолната бира.
— Нина? Мишел?
Жената и детето се обърнаха към него. Не бяха Нина и Мишел.
Знаеше, че не са любимите му съпруга и дъщеря. Постъпваше не според разума си, а по ирационалния импулс на сърцето си. Знаеше, знаеше истината. Когато видя, че са непознати, се почувства така, сякаш го удариха с юмрук в гърдите.
— Вие… Стори ми се, че… — смотолеви.
— Моля? — сепна се жената.
— Не… не й позволявайте да си отиде — каза той на майката, изненадан от дрезгавия си глас. — Не й позволявайте да си отиде, те изчезват, загубени са, ако не ги пазите.
На лицето на жената се изписа тревога. С невинната откровеност на четиригодишно дете момиченцето каза:
— Господине, трябва да си купите сапун. Наистина миришете. Сапуните са ей там, ще ви ги покажа.
Майката бързо хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.
Джо си помисли, че сигурно наистина мирише. Беше стоял на слънце на плажа два часа и после на гробищата, и се беше изпотил няколко пъти от страх. Цял ден не беше слагал залък в устата си, така че дъхът му вонеше на бирата, която беше изпил на брега.
— Благодаря, ти, ангелче — каза той. — Имаш право. Мириша и е време да взема един душ.
Някой зад него попита:
— Всичко наред ли е?
Джо се обърна и видя корееца. Лицето на мъжа, което преди беше спокойно, сега беше тревожно.
— Обърках се… стори ми се, че са хора, които познавам — обясни Джо. — Хора, които познавах… някога.
Сега осъзна, че беше напуснал апартамента си тази сутрин, без да се обръсне. Брадясал, миришещ на пот, разрошен, с неприятен дъх на бира, със странен поглед, от проблесналата надежда сигурно изглеждаше застрашителен. Сега разбра защо в банката се бяха отнесли с него като с престъпник.
— Всичко наред ли е? — обърна се собственикът към жената.
Тя отговори колебливо:
— Ами… да.
— Тръгвам си — каза Джо. Почувства се така, сякаш вътрешните му органи се преместваха на нови позиции, стомахът му се изкачваше нагоре и сърцето му слизаше в петите.
— Всичко е наред, имам грешка, тръгвам си.
Мина покрай собственика и бързо се отправи към изхода.
Докато минаваше покрай касата, корейката разтревожено попита:
— Наред ли е всичко?
— Няма нищо, няма нищо — каза Джо и побърза да излезе навън, където жегата беше намаляла, защото се свечеряваше.
Когато се качи в хондата, видя кафявия плик на седалката до него. Беше оставил двайсет хиляди долара в незаключена кола. Макар че в магазина не се случи чудо, истинско чудо беше, че парите все още бяха тук.
Измъчваха го свирепи стомашни спазми, дишането му беше затруднено. Не беше уверен в способността си да шофира, но не искаше жената да си помисли, че я чака и я дебне. Подкара хондата и напусна търговския център.