Единственият оцелял

„Хич не ми пука!“ — помисли си Джо. Беше сигурен, че двигателят няма да се включи, но страховете му се оказаха напразни.

Докато излизаше на заден ход от паркинга, зърна Дюи Биймис, застанал на бетонната площадка под козирката с емблемата на „Поуст“. Не изглеждаше разтревожен, а озадачен.

Дюи нямаше да го спре. Бяха приятели, в края на краищата, или някога бяха приятели, а онзи на телефона беше само безплътен глас.

Джо включи на скорост. Забеляза, че Дюи слиза по стълбите и вика нещо. Гласът му не издаваше безпокойство. Изглеждаше объркан, загрижен.

Джо не му обърна внимание и се насочи към изхода.

Пазачът стана от сгъваемия стол. Беше само на две крачки от въртящите врати, които затваряха паркинга.

Върху верижната ограда навитите телове проблесваха под светлината на следобедното слънце.

Джо погледна в огледалцето. Далеч назад Дюи стоеше с ръце на кръста.

Джо мина покрай чадъра, но пазачът не помръдна. Наблюдаваше го с полузатворени очи и безизразно лице, сетне избърса потта от челото си с ръка, боядисаните му в черно нокти проблеснаха.

Джо зави надясно по улицата с доста висока скорост. Гумите изсвириха и колата поднесе по размекнатия асфалт, но той не намали.

Насочи се на запад по улица „Стратърн“ и чу сирените, когато зави на юг по булевард „Ланкершим“. Сирените бяха част от музиката на града; не беше задължително да имат нещо общо с него.

Въпреки това, докато караше към магистралата „Вентура“ и след това на запад към Муунпарк, той често поглеждаше в огледалцето за преследващи го автомобили — със или без отличителни знаци.

Не беше престъпник. Би трябвало да се чувства в безопасност, ако съобщи на властите за мъжете на гробищата, за съобщението от Роуз Мари Тъкър и за своите подозрения за катастрофата.

От друга страна, въпреки че бягаше, за да спаси живота си, Роуз не беше потърсила защита от ченгетата, може би, защото не можеше да получи такава от тях. Моят живот зависи от твоята предпазливост.

Той беше работил като криминален репортер достатъчно дълго и беше свидетел на много случаи, когато жертвата е била набелязана, не защото е направила нещо, не заради парите, които е искал нападателят, а само заради информацията, с която е разполагала. Онзи, който знае прекалено много, може да бъде по-опасен от въоръжен човек.

Обаче той не знаеше почти нищо за обстоятелствата около катастрофата. Ако го преследваха само защото му бяха известни твърденията на Роуз Тъкър, че е оцеляла при катастрофата, то фактите, които тя знаеше, сигурно бяха толкова експлозивни, че тяхната мощност можеше да се измери само в мегатонове.

Докато караше на запад към Студио Сити, си спомни за червените букви върху черната тениска, която носеше пазачът от паркинга на „Поуст“. „Не бой се от нищо“ беше философия, която Джо така и не можа да възприеме. Страхуваше се прекалено много.

Повече от всичко го измъчваше мисълта, че Мишел, Криси и Нина са загинали не по волята на съдбата, а от ръката на човек. Макар че от Националния комитет за безопасност на транспорта не можеха да посочат вероятната причина, една повреда в системите за хидравличен контрол плюс човешка грешка беше един от възможните сценарии, с който той можеше да се примири, защото този сценарий беше абстрактен, механичен и студен като самата вселена. Би било непоносимо обаче, ако те бяха загинали от терористичен акт или поради деяние на престъпник, ако бяха станали жертва на човешката алчност, завист или омраза.