Градът на прокълнатите
- Автор: Цибел Йо
- Серия: maddrax – die dunkle zukunft der erde #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на прокълнатите». Краткое содержание книги:
Държите в ръце една от най-сполучливите поредици в Европа и света — многотомната поредица за Командир Матю Дракс или Маддракс, както ще го наричат в бъдещето неговите врагове и приятели.
Благодарение на труда на петима писатели книгата е станала една от най-добрите саги за бъдещето ни след катастрофата от 2012 година. Нещо, което е твърде възможно да се случи, ако се позовем на предсказанията на маите, другите древни народи и Нострадамус.
Командир Матю Дракс се озовава в едно наистина мрачно бъдеще и се мъчи да проумее постапокалиптичния свят. Човешката раса вече не е венец на творението. Всичките й усилия са съсредоточени В борбата за чисто физическото оцеляване сред конкурентите по разум — мутантите, наследените от нашия век оръжия, вечните човешки взаимоотношения, както и правилото „Човек за човека е вълк“ дори когато е на път да изчезне като вид от дълбоко наранената ни планета. Но нека да ви оставим да си съставите собствено мнение.
Ще добавим само факта, че в Европа поредицата за Маддракс е МНОГО ПОПУЛЯРНА и с голям тираж. Да се надяваме, че и в България ще бъде същото.
Приятно четене!
Тогава Мат откри и още нещо на една от стените — картина, нарисувана от неопитна детска ръка. Тъкмо по лицето му да се плъзне усмивка… и Мат разбра какво е нарисувала Яндра на голия камък. Прониза го като гореща светкавица. Това без съмнение беше реактивен изстребител!
— Яндра! — Мат посочи възбудено скицата. — Виждала ли си такова нещо? — Той посочи нагоре към небето.
Тя кимна, също посочи нагоре и прокара дланта си косо във въздуха. При това издаваше съскащ шум. Като реактивен двигател! Жестът й сочеше на юг. Дали самолетът е летял в тази посока? Тогава стана и махна с ръка на Мат да я последва.
„Иска да ти покаже нещо… нещо, което е свързано със самолета!“
Мат взе контейнера, торбата за провизии и пушката и я последва. Тя слезе по ръждясалата стълба. Между стените на руините се промъкнаха до улицата.
Мат следваше Яндра в посока към града. Бдителният му поглед се плъзгаше по билата на порутените стени, пелената от гъсталак по фасадите на къщите, по покритите с мъх и папрат останки от коли отляво и отдясно на улицата. Във високата жълта трева до един ерозирал двигателен блок видя нещо червеникаво. Отиде и се наведе над него.
Беше червена котка. Лежеше в тревата отпусната и безжизнена. Дългата козина в областта на гърлото проблясваше влажна и тъмночервена. Кръв. Не беше възможно да е отдавна мъртва.
Мат се изправи. Огледа се недоверчиво. Яндра стоеше в средата на улицата и с енергични жестове го подканяше най-сетне да продължи да върви. Изведнъж се почувства неловко. Теоретически му беше ясно, че в тези руини може да има още по-опасни гадини от котките. Хората на Зорбан определено не без основание отказваха да влязат в града. Но толкова внезапно да попадне на следите на някакъв неизвестен звяр, го накара за момент да изтръпне.
Изведнъж Яндра се затича с все сили към него. Сграбчи ръката му, задърпа го настрана от улицата към една фасада, която беше напълно покрита с лозови ластари. Възбудено сочеше към мястото, откъдето бяха дошли.
На разстояние двеста крачки Мат видя очертанията на черни тела в трънака пред фасадите на къщите. Не можеше да идентифицира съществата, но бавното им придвижване на тласъци го караше да мисли за насекоми. Освен за вулфаните, Аруула не беше ли споменала и някакъв друг вид, който беше вгорчил живота на прадедите на Зорбан?
Яндра бръкна в лозовите ластари, грабна един по-дебел клон и се покатери. При това просъска на Мат нещо, което той естествено не разбра. Но мимиката на бледото й лице беше недвусмислена. Искаше той да я последва. Мат закрепи пушката на една кукичка на летателния си костюм. Тогава хвана един главен клон на лозата и се закатери след Яндра.
Стигнаха до първия по-горен етаж на руината и през голите лози си пробиха път към една прозоречна рамка. Яндра постави показалец върху бледите си устни и с движение на главата си посочи надолу.
Двайсет-трийсет животни минаваха в колона под тях — черни, космати тела, като сплескани полукълба и големи колкото гигантските костенурки от Галапагос, каквито Мат беше виждал като малко момче в зоологическата градина на Сан Франциско.
Но животните с черна козина долу на разпукания асфалт не бяха влечуги. Имаха по осем космати крака — стърчаха от телата им рязко нагоре, за да се прегънат след това под остър ъгъл надолу. На широките повече от метър и половина полусферични тела се очертаваше лъскава, черна глава, елиптична и голяма колкото водна топка. Черен гризещ устен апарат стърчеше от главата, отваряше се и се затваряше, сякаш опипваше въздуха за плячка.
„Паяци са… Иисусе, това са паяци…!“
Ръцете на Мат конвулсивно се вкопчиха в клона на лозата. Гадене разстройваше нервите на стомаха му, а главата му се съпротивяваше да възприеме картините, които ретината възпроизвеждаше в мозъка му.
Под тях паяците чудовища минаваха в редица по двама. Като маршируваща военна колона се изнизаха покрай ъгъла към следващата пресечна. Мат гледа вторачено след тях, докато и последните два паяка не изчезнаха от полезрението му.
Яндра прошепна няколко думи на своя език. Една дума му се стори позната — „зирагипи“. Естествено — Аруула беше споменала името, когато говореше за жителите на мъртвите градове.
Момичето слезе пъргаво по лозовите клонки, скочи на тревата по тротоара и се стрелна към ъгъла на къщата, зад която бяха изчезнали зирагипите. Мат избълва някакво проклятие и се заспуска във вие надолу по фасадата на руината. На бегом освободи пушката от униформата си.